Немски сказания (Том втори)

Крал Карл (Дебелия) се канел да подремне рано сутринта след Рождественската меса и в просъница дочул ужасяващ глас, който му рекъл: „Карл, сега духът ти ще напусне тялото, за да види Господния съд, а сетне пак ще се върне!“ И тутакси духът му бил грабнат, а онзи, който го грабнал, бил чисто бяло същество, което държало светеща нишка, подобна на падаща звезда, и което му казало: „Хвани края на тази нишка, завържи я здраво за палеца на дясната си ръка и аз ще те поведа след това към мястото на адските мъки.“ След тези думи съществото тръгнало пред него, като отвивало нишката от светещото кълбо, и го превело през дълбоки долини, в които бликали огнени извори; от изворите течали сяра, смола, олово и восък. Кралят видял там епископи и духовници от времето на баща си и предшествениците си; и ги попитал страхопочтително защо са наказани да страдат така. „Защото, отговорили те, разпалвахме войни и раздори между князете, вместо да ги подтикваме към мир.“ Докато говорели, прилетели черни дяволи върху разжарени куки, опитвайки се да придърпат към себе си нишката, за която се държал кралят; само че не успели поради изключителната му чистота и се върнали назад. След което се промъкнали изотзад и се опитали да дръпнат и съборят Карл с дългите си куки; ала водачът му навил нишката двойно върху раменете му и го удържал здраво.

След което изкачили високи планини, в подножията на които имало пламтящи реки и езера. В тях открил душите на бащините си люде, на предците и братята си, потопени едни презглава, други до брадичката, трети до пъпа. Те започнали да го зоват и вопият: „Карл, Карл, ние търпим тези мъки заради сторените от нас убийства, нападения и грабежи!“ А зад тях надавали вопли други; тогава той се обърнал и видял по бреговете на реката железни пещи, пълни с дракони и змии, в които видял да страдат други познати нему князе. Един от драконите прилетял и искал да го погълне; ала водачът му метнал трети кат нишка на раменете му.

След това достигнали до една неимоверно дълбока долина, която била светла от едната страна и тъмна от другата. В тъмната част търпели ужасни мъки няколко крале, негови предшественици; и на хвърлената от нишката светлина Карл разпознал в една бъчва с кипяща вода собствения си баща, крал Лудвиг, който го повикал жалостиво и вляво от себе си му показал две еднакви каци, които били приготвени за него самия, ако той не изповяда греховете си. Тогава той силно се изплашил, но водачът го повел към светлата страна на долината; там Карл видял върху огромен скъпоценен камък да седи чичо му Лотар, а край него и други крале, блаженстващи с корони на главата; те го призовали и му съобщили, че кралството му няма да съществува още дълго, но че ще се падне на Лудвиг, сина на Лотаровата дъщеря. И Карл съзрял на същото място онова дете, Лудвиг. Лотар, неговият прадядо, казал: „Ето го Лудвиг, невинното дете, предай му властта над кралството си чрез нишката, която държиш в ръка.“ Тогава Карл свалил нишката от палеца си и предал кралството на детето; в същия миг нишката се навила, бляскава като слънчев лъч, в шепата на детето.

След което духът на Карл се върнал, капнал от умора, в тялото.

468. Адалберт от Бабенберг

През 905 година, по времето на детето крал Лудвиг, се случило събитие, възпявано дълго време пред народа по кръстопътища и странноприемници, а непремълчано и в книгите, описващи деянията на кралете. Адалберт, един благороден франкски граф, убил Конрад, брата на крал Лудвиг и поради това бил обсаден в замъка си Бабенберг. Тъй като обаче тези герои нямало как да бъдат надвити със сила, съветникът на младия крал, архиепископ Хато от Майнц, замислил следната хитрост. С лицемерно смирение той се изкачил до замъка, за да говори с Адалберт и да го склони да помоли краля за милост. Благочестивият и смирен Адалберт охотно се съгласил, като поискал от Хато само да го върне сигурно и без опасност за живота му в крепостта. Хато му дал думата си и двамата тръгнали. Когато наближили близкото село, наречено Тойерщат, епископът казал: „Докато стигнем до краля, много ще огладнеем, не искаш ли първо да позакусим?“ Адалберт, простодушен и доверчив като древните, не заподозрял нищо лошо и поканил епископа веднага след тези му думи при себе си да похапнат, така че се върнали в крепостта, която току-що били напуснали. След като се нахранили, те се отправили към кралския лагер, където било разгледано делото на княза, било му повдигнато обвинение в предателство и той бил осъден на обезглавяване. Докато се подготвяли за изпълнението на наказанието, Адалберт припомнил на епископа даденото му уверение. Хато отвърнал издевателски: „Та аз го изпълних още когато невредим те върнах в замъка ти на закуска.“ Адалберт бил обезглавен, а земите му отнети.