Немски сказания (Том втори)

Император Ото Велики будел страх навсякъде, бил строг и безмилостен, имал рижа брада; онова, за което се заклевал в брадата си, вършел наистина и неотменно. Случило се така, че свикал тържествено събрание на двора в Бабенберг (Бамберг), на което трябвало да се явят духовните и светските князе от империята. Сутринта на Великден императорът заедно с всички князе се отправил към катедралата, за да присъстват на празничната меса, а междувременно в крепостта подготвяли масите за пиршеството; поставяли хляб и нареждали красиви потири. В двора на императора по това време служело едно благородно и очарователно момче, чийто баща бил военачалник в Швабия и имал единствено него за наследник. Красивият младеж минал нехайно край масата, посегнал към парче от мекия хляб с нежните си бели ръце, взел го и понечил да хапне, както правят всички деца, които си гризват охотно от хубавите неща. Но щом отчупил комат от белия хляб, се появил с пръчка в ръка императорският сенешал, който трябвало да надзирава масата; той гневно ударил момчето по главата, и то така силно и грубо, че косата и главата му се разкървавили. Детето паднало и се разплакало с горещи сълзи, задето сенешалът дръзнал да го удари. Това забелязал един изтъкнат герой на име Хайнрих от Кемптен, който бил дошъл с момчето от Швабия и бил негов настойник; дълбоко оскърбен от това, че едно нежно дете е ударено така немилостиво, той нахокал сенешала заради нечестивото му деяние със сурови думи. Сенешалът казал, че по силата на служебното си положение има правото да отпъжда с пръчката си всички непослушници в двора. Тогава господин Хайнрих грабнал една голяма секира и разсякъл черепа на сенешала, така че той се разцепил като яйце и мъжът рухнал мъртъв на земята.

Междувременно господата отслужили и отпели Богу и се върнали обратно; императорът забелязал кървавото петно на пода, попитал и научил какво се било случило. Хайнрих от Кемптен бил обвинен на място, а Ото, разтърсван от неудържим гняв, се провикнал: „Кълна се да Ви отмъстя за убийството на сенешала ми! Кълна се в брадата си!“ Като чул изречената неотменима клетва и разбрал, че това ще му струва живота, Хайнрих от Кемптен скочил, хвърлил се бързо към императора и го уловил за дългата рижа брада. След което го привел внезапно към масата, така че императорската корона се търкулнала от главата на Ото в залата и когато князете наскачали, за да освободят императора от разбеснелия се мъж, измъкнал ножа си и извикал високо: „Никой да не ме докосва, или императорът ще умре!“ Всички отстъпили, а Ото с голяма мъка им кимнал утвърдително; тогава неустрашимият Хайнрих рекъл: „Императоре, ако искате да живеете, гарантирайте сигурността ми.“ Императорът, който усещал ножа опрян о гърлото си, вдигнал ръка към небето и се заклел пред благородния рицар в императорската си чест, че животът ще му бъде подарен.

Щом получил това уверение, Хайнрих пуснал рижата брада и позволил на императора да се надигне. Той незабавно седнал на кралския трон, погладил брадата си и изрекъл следните думи: „Рицарю, дарих Ви живота; така че си вървете по пътя, но се пазете от очите ми, никога повече да не ви виждам, и напуснете двора и страната ми! Прекалено обременителен сте ми за придворен и отсега нататък все ще трябва да пазя брадата си от Вашия нож.“ Хайнрих се сбогувал с всички рицари и познати и се отправил към Швабия, към земята си, която имал като ленно владение; там живял в усамотение, но и в почит.

Десет години по-късно император Ото водел тежка война отвъд планината и стоял пред един укрепен град. Не му достигали хора, та проводил пратеници в немските земи: който бил получил ленно владение от империята, бързо трябвало да му се притече на помощ, в противен случай ще загуби владението и службата си. Един от пратениците пристигнал при абата в Кемптен, за да го призове да поеме на път. Абатът на свой ред свикал хората си, включително господин Хайнрих, от когото имал най-голяма нужда. „Ах, благородни господине, какво възнамерявате да сторите, отвърнал онзи, Вие знаете много добре, че съм в немилост пред императора; по-добре да Ви дам двамата си синове и да ги пратя с Вас.“ „Вие обаче струвате повече от двамата заедно, рекъл абатът, така че не мога да Ви освободя от този поход, иначе ще отдам земите Ви на други, които повече ги заслужават.“ „Е, тогава, казал благородният рицар, щом на карта са заложени земята и честта ми, ще се подчиня на заповедта Ви, пък да става каквото ще, даже и да ме стигне заканата на императора.“