Немски сказания (Том втори)

След загубена битка Гелимер (Хилдемер) се спасил със само дванадесет вандали в силно укрепен замък, където бил обсаден от Велизарий. Като не намирал никакъв друг изход, той решил да се предаде, при условие че бъде преведен пред очите на императора свободен и без вериги. Велизарий се съгласил той да не бъде връзван нито с въжета, нито с върви, нито с железни вериги. Гелимер се осланял на думата му, но Велизарий накарал да го оковат в сребърна верига и го повел за триумфа си в Константинопол. Тук нещастният крал бил подиграван и руган от придворните; той молел императора да му бъде даден конят, който имал преди, та да влезе в битка едновременно с дванадесет от онези, които го заплювали и зашлевявали, и по този начин „да проличи тяхната страхливост и моята храброст“. Императорът позволил това да стане и Гелимер надвил дванадесет юноши, които приели предизвикателството му.

378. Произходът на хуните

От много години за появата на хуните се разказва следното: Филимер, синът на Гандарих, петият крал на готите след тяхното изселване от Скантия, открил в народа си някакви пророчици, наричани алируни на готски език. Той не искал да ги търпи повече, ами ги прогонил от народа си далеч в горите. След като алируните бродили известно време из пустошта, били съзрени от горски човеци, наричани фавни и мъже със смокинови листа, и се съешили с тях. Родът, който произлязъл от алируните и горските люде, бил малък, грозен и див; първоначално той обитавал Меотийските тресавища.5 Не след дълго обаче те поели на път и достигнали границата с готите.

379. Преселението на хуните

Хуните живеели от грабеж и лов. Един ден техни ловци се появили на брега на Меотийско море и неочаквано пред очите им се появила кошута. Кошутата пристъпила във водата и ту тръгвала, ту спирала на място; така тя им показвала пътя. Ловците я последвали и прекосили пеш морето, което преди това смятали за непребродимо като всяко море. Щом зърнали невижданата дотогава скитска земя, кошутата изчезнала. Удивени от това чудо, те се върнали у дома си и съобщили на хората си за красивата страна и за пътя, който кошутата им била показала. Тогава хуните се събрали и нахлули с неустоима сила в Скития.

380. Сказание за хуните

По времето на Йорнанд6 се разпространявало устно сказание, което той прочее отхвърля и според което хуните са дошли не от Скития, ами от друго място. По време на преселението си те за известно време попаднали в робство в Британия или на друг някакъв остров, но възвърнали свободата си, като платили откуп на цената на един-единствен кон. Поради това през средновековието се вярвало, че хуните и турците, които били смятани за един и същ народ, са чудовища, създадени съвместно от някакъв магьосник и една вълчица. Както изглежда, те самите разпространявали охотно тази суеверна представа, за да поддържат страха от тях. Тя се е съхранила и до ден-днешен сред австрийските християни, живеещи на турската граница.

381. Бойният меч

Един пастир пасял стадото си и забелязал, че едно от говедата куца с единия си крак. Като не могъл да си обясни причината за дълбоката рана, тръгнал по кървавите следи и открил най-сетне меча, на който пасящата крава била стъпила непредпазливо. Пастирът измъкнал меча и го занесъл на крал Атила. Атила се зарадвал и проумял, че е предопределен да бъде господар на света, щом в ръцете му е попаднал бойният меч, който скитите винаги са смятали за свещен.

382. Щъркелите

След като Атила дълго обсаждал град Аквилея, а римляните упорито устоявали, войската започнала да мърмори и войниците искали да се оттеглят. Станало така, че кралят, колебаейки се дали да вдигне лагера, или да остане още малко, се разхождал край градските стени и видял белите птици, сиреч щъркелите, да изнасят малките си от града и противно на обичая си да ги отнасят към полето. Като мъдър мъж Атила повикал хората си и им рекъл: „Вижте, тези птици, които предсказват бъдещето, напускат града, който скоро ще погине, и домовете, които предстои да бъдат разрушени!“ Войската се окуражила, построени били стенобитни уреди; Аквилея била превзета с атака и потънала в пламъци; и този град бил опустошен дотолкова, че от него почти не останала следа.

383. Рибата на масата