Невромантик

— Защото — гнездото някакси беше изчезнало — това е най-близкото познато ти нещо до това, което биха искали да са Тесие-Ашпул. Човешкият му еквивалент. „Блуждаещ лъч“ е като това гнездо, или поне е предвидено да работи по този начин. Предполагам, че това ще ти помогне да се чувствуваш по-добре.

— По-добре?

— Да знаеш на какво приличат. Беше започнал да ме мразиш до смърт от известно време. Това е добре. Само че мрази тях вместо мен. Все тая.

— Виж какво, — пристъпи напред Кейс, — те никога не са ми правили кал. Ти обаче… — Но не можеше да усети гняв.

— Ами че Т-А ме направиха. Онази французойка каза, че си продавал вида си. Каза, че съм бил демон. — Финландецът се ухили. — Няма особено значение. Трябва да намразиш някого, преди цялата тая да свърши. — Той се обърна и тръгна към дъното на магазина. — Добре, ела. Ще ти покажа мъничко от „Блуждаещ лъч“, докато те водя натам. — Той повдигна ъгъла на одеялото и оттам бликна бяла светлина. — По дяволите, човече, стига само си стоял така.

Кейс го последва, разтривайки лицето си.

— Окей — каза Финландецът и го сграбчи за лакътя.

Те профучаха покрай гнили конци в облак от прах и хлътнаха в безтегловността и цилиндричния коридор от набразден лунен бетон, опасан от бял неон на двуметрови интервали.

— Исусе — изрече, премятайки се, Кейс.

— Това е главният вход — каза Финландецът. Палтото му плющеше. — Ако това не беше моя конструкция, там, където е магазинът, щеше да бъде главният вход, горе близо до оста на Свободната станция. Всичко това обаче ще е без много детайли, защото нямаш съответните спомени. Освен това място тук, което видя чрез Моли…

Кейс успя да спре да се премята, но започна да се върти в бавна спирала.

— Дръж се — каза Финландецът. — Ще превъртя нещата напред.

Стените се замъглиха. Главозамайващо усещане за бясно движение, цветове, мятане около ъгли и през тесни коридори. На едно място като че ли преминаха през няколкометрова масивна стена, миг на пълен мрак.

— Ето — каза Финландецът. — Това е то.

Те плаваха в центъра на идеално квадратна стая със стени и таван, облицовани с правоъгълници от тъмно дърво. Подът беше покрит изцяло от ярък килим с втъкана рисунка като схема на микрочип, пистите бяха очертани със сини и пурпурни конци. Точно в центъра на стаята, напаснат старателно към схемата на килима, стоеше квадратен пиедестал от бяло, покрито с папратовидни гравюри стъкло.

— Вила „Блуждаещ лъч“ — започна обсипаното със скъпоценни камъни нещо на пиедестала — е израсла сама върху себе си, едно готическо безумие. Всяко място в „Блуждаещ лъч“ е тайно по някакъв начин, една безкрайна серия от помещения, свързани с проходи и извити като вътрешности стълбища, където окото се заплита в тесни криви, прелита край украсени екрани и край празни ниши…

— Есе на Джейн Трета — каза Финландецът, измъквайки пакета Партагас. — Написа го на дванадесет години. Курсът по семиотика.

— Архитектите на Свободната станция са се измъчили, докато прикрият факта, че вътрешността на вретеното е аранжирана с баналната прецизност на подредбата на хотелска стая. В „Блуждаещ лъч“ вътрешната страна на обвивката е покрита с агресивни разраствания от структури, плъзгащи се и извиващи се форми, сключени около монолитната сърцевина от микроелектроника, корпоративният модул, сърцето на нашия клан, цилиндър от силиций, прояден от тесни тунели за техническа поддръжка, някои от тях не по-широки от човешка длан. През тях се движат интелигиентни крабове — автомати, бдящи за микромеханични повреди или саботаж.

— Момичето, което видя в ресторанта, беше тя — каза Финландецът.

— По стандартите на архипелага — продължаваше главата — нашата фамилия е стара, и заплетената структура на дома ни отразява тази възраст. Отразява обаче и нещо друго. Семиотиката на вилата декларира обръщане навътре, затваряне на очите пред ярката пустота оттатък черупката.

Тесие и Ашпул се изкатериха по гравитационната шахта, за да открият, че обожават пространството. Построиха Свободната станция, за да привлекат богатството на новите острови, станаха богати и ексцентрични, и започнаха строителството на нейно продължение — „Блуждаещ лъч“. Ние сме се запечатали тук зад парите си, и растем навътре, създавайки една монолитна вселена от самите себе си.

Вила „Блуждаещ лъч“ не познава небето — нито на запис, нито иначе.

В силициевата сърцевина на Вилата има малка стая, единственото правоъгълно помещение в комплекса. Там на обикновен пиедестал от стъкло стои орнаментиран бюст, платина и клуазоне, обсипани с лапис и перли. Ярките скъпоценни камъни на очите й са изрязани от синтетичния рубинов визьор на кораба, изкачил първия Тесие нагоре по шахтата, и се върнал за първия Ашпул…

Главата замлъкна.

— Е? — запита след известно изчакване Кейс, почти очаквайки главата да му отговори.