Невромантик

Кейс пролази над плуващите в безтегловността сплъстени кичури на пилота и започна да сваля скафандъра. Очите на Мелкум бяха притворени; той кимна, слушайки някакъв отговор през слушалки с яркооранжеви наушници. Челото му беше набраздено от съсредоточаването. Носеше парцаливи джинси и стар зелен найлонов жакет с откъснати ръкави. Кейс закопча червения костюм „Саньо“ за стената и се отбутна надолу към г-мрежата.

— Виж к’во иска призракът ти, мъжки — каза Мелкум. — Компютърът все пита за теб.

— А кой е там горе в онова нещо?

— Същото японче, дето преди. Сега докарал господин Армитаж, от Свободната Станция.

Кейс постави тродите и се включи.

— Дикси?

Мрежата му показа розовите сфери на стоманения комбайн в Сикким.

— К’во си я оплескал, м’че? Чувам шантави неща. Хосаката прерови сдвоената банка на коритото на шефа ти. Тюрингови куки ли те погнаха?

— Да, но Ледомлък ги уби.

— Аха, ама това няма да ги задържи дълго. Откъдето дойдоха тия има още предостатъчно. Скоро ще се изръсят тук на купчини. Бас чукам, че дековете им бръмчат из тоя сектор на мрежата като мухи над лайно. А шефът ти вика да действаш. Да го пуснеш моментално.

Кейс занабира координатите на Свободната станция.

— Дай ми секунда, Кейс… — Мрежата се размаза и замига, докато Платото въведе завързана серия скокове със скорост и акуратност, които накараха Кейс да се намръщи от завист.

— По дяволите, Дикси…

— Хей, момче, аз си бях такъв добър и като жив. Нищо не си видял още. Сега не ми трябват ръце!

— Ъ, това ли е? Големият зелен правоъгълник там вляво?

— Точно. Корпоративните базови данни на Тесие-Ашпул, а ледът им е генериран от двете им гостоприемни ИИ-та. Наравно с най-доброто при военните, сигурен съм. Тоя лед е върхът на ада, Кейс, черен като гроб и плъзгав като стъкло. Пържи мозък с един поглед. Мръднем ли една стъпка към него, ще завре гончетата си в задника ни, ще ни ги изкара от ушите и ще каже на момците в дежурната стая на Т-А размера на обувките ти и колко ти е дълга оная работа.

— Чак пък толкова ли е належаща тая? Имам предвид, че Тюринговците го бройкат. Мислех си, дали не е по-добре да се изнижем нанякъде. Мога да те взема.

— Какво? Глупости. Не искаш ли да видиш какво може тая китайска програма?

— Хм, ами… — Кейс изгледа зелените стени на леда на Т-А. — Добре де, по дяволите. Да. Нападаме.

— Включи я.

— Хей, Мелкум — каза Кейс, изключвайки се, — сигурно ще трябва да се вържа към тродите за поне осем часа непрекъснато. — Мелкум пак пушеше. Кабината плуваше в дим. — Така че няма да мога да ида до отпред…

— Но проблемо, мъжки — Ционитът се преметна във високо предно салто и се зарови в съдържанието на закопчана с цип платнена чанта, измъквайки намотка прозрачни тръбички и още нещо, запечатано в стерилен пластмасов пакет.

Нарече го тексаски катетър, и процедурата никак не хареса на Кейс.

Той постави китайския вирус, изчака малко и го включи.

— Окей, тръгнахме. Виж, Мелкум, ако започне да става наистина интересно, стисни ме за лявата ръка. Ще го усетя. Иначе се надявам да правиш каквото ти каже Хосаката, нали?

— Ясно, мъжки. — Мелкум запали нова самокрутка.

— И духай дима нагоре. Не ми се ще да се заплете в невротрансмитерите ми. И така се случват кофти разкачания.

Мелкум се ухили.

Кейс се включи пак.

— Исусе на трегера — обади се Платото. — Виж го това.

Китайският вирус се разгъваше около тях. Многоцветна сянка, с хиляди местещи се и взаимодействуващи един с друг слоеве. Безформен, огромен, той се извисяваше над тях, прикривайки пустотата.

— Велика майко — каза Платото.

— Ще проверя Моли — каза Кейс, щраквайки ключа на симстима.

Свободно падане. Усещането беше сякаш плуваш през идеално чиста вода. Тя падаше, или се издигаше през широка тръба от грапав лунен бетон, осветен през два метра от пръстени бял неон.

Връзката беше еднопосочна. Той не можеше да й каже нищо.

Отново щракна ключа.

— М’че, това е убийствено парче софтуер. Пари като хляб право от фурната. Проклетията е невидима. Току-що заех двайсет секунди от онази малка розова кутия, четири възела вляво от леда на Т-А, метнах един поглед как изглеждаме. Никак. Няма ни тук.

Кейс затърси из мрежата около леда на Тесие-Ашпул, докато откри розовата структура, стандартен комерсиален блок, и натрака приближаване към нея.

— Може да е дефектна.

— Може би, но се съмнявам. Все пак играчката ни е военна. И нова. Просто не се регистрира. Ако го правеше, щяха да ни помислят за някаква подмолна китайска атака, но никой изобщо не ни усеща. Може би дори ония от „Блуждаещ лъч“.

Кейс гледаше гладката стена, която закриваше „Блуждаещ лъч“.

— В края на краищата, това е предимство, нали?

— Може би. — Конструктът почти прихна. Кейс се намръщи от усещането. — Пак проверих стария Куанг Единадесет, специално заради теб, момче. Много приятна програма, докато си откъм подходящия край, вежлива и услужлива до немай-къде. И владее добре английски. Да си чувал някога за бавен вирус?

— Не.