Невромантик

Холографският запис на изгрев пропълзя по Ладо-Ачезоновата система, розов и пламтящ. Кейс се насили да хапне омлет в едно кафе на „Дезидерата“, да пие вода и да изпуши последните си цигари. Полянката на покрива на „Интерконтинентал“ гъмжеше от хора, докато той я пресече. Тълпата се беше съсредоточила под ивичестите чадъри върху ранната си закуска от кафе и кроасани.

Гневът все още беше жив. Беше все едно да са те цапнали в някоя алея, и като се събудиш, да откриеш, че портмонето ти си е в джоба, непипнато. Той се грееше на него, неспособен да му даде име на обект.

Взе асансьора надолу до своя етаж и зарови из джоба си за кредитния чип от Свободната станция, който му служеше като ключ. Сънят вече беше реален, беше нещо, което той можеше да направи. Да легне на темперопора с цвят на пясък и да се потопи отново в мрака.

Те го чакаха там, тримата. Безупречните им бели спортни дрехи и орнаментен тен подчертаваше ръчно изработения органичен шик на обзавеждането. Момичето седеше на диван с драпирана покривка, и до нея, върху плетката, изобразяваща листо, лежеше автоматичен пистолет.

— Тюринг — каза тя. — Арестуван сте.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ НАБЕГЪТ В „БЛУЖДАЕЩ ЛЪЧ“

13

— Името ви е Хенри Дорсет Кейс. — Тя изреди годината и мястото му на раждане, неговият ЕГН в СОБА и ред имена, които той постепенно разпозна като псевдоними, използувани преди.

— Отдавна ли ме чакате? — Той видя, че съдържанието на чантата му е пръснато по леглото и непраните дрехи са сортирани по вид. Шурикенът лежеше върху имитиращата пясък темперопяна отделно, между джинсите и бельото.

— Къде е Колодни? — Двамата мъже седяха от двете страни на кушетката. Ръцете им бяха скръстени на загорелите гърди, на вратовете им висяха еднакви златни верижки. Кейс ги огледа и забеляза, че младостта им е само фалшификат, забележим по издайническото загрубяване на кокалчетата на пръстите — нещо, което хирурзите не можеха да оправят.

— Какъв Колодни?

— Така е записана в регистъра. Къде е?

— Де да знам. — Той отиде до барчето и си наля чаша минерална вода. — Изфиряса.

— Къде бяхте тази нощ, Кейс? — Момичето вдигна пистолета и го постави в скута си, без да го насочва към него.

— „Жул Верн“, няколко бара, натрясках се. А вие? — Краката му бяха омекнали. Минералната вода беше топла и безвкусна.

— Мисля, че не осъзнавате положението си — каза човекът отляво, измъквайки пакет „Житан“ от нагръдния джоб на бялата си мрежеста блуза. — Вие сте обвиняем, г-н Кейс. Обвиненията се въртят около конспириране с цел подсилване на изкуствен интелект. — Той измъкна златна запалка „Дънхил“ от същия джоб и я завъртя в ръка. — Човекът, когото наричате Армитаж, вече е арестуван.

— Корто?

Очите на мъжа се разшириха.

— Да. Откъде знаете, че името му е това?

— Не помня — отговори Кейс.

— Ще си спомните — каза момичето.

Имената, може би работни, бяха Мишел, Ролан и Пиер. Пиер, реши Кейс, ще играе Лошото Ченге; Ролан ще взема страната на Кейс, ще демонстрира известна симпатия — изрови неотварян пакет „Йехеюан“, когато Кейс отказа „Житан“ — и като цяло ще бъде контрапункт на студената враждебност на Пиер. Мишел ще бъде Записващият Ангел, и ще коригира от време на време насоката на разпита. Беше сигурен, че един от тях е свързан към аудио, много вероятно и към симстим, и каквото и да каже или да направи той сега, ще бъде юридическо доказателство. Доказателство за какво, запита се той през смилащата го абстиненция.

Знаейки, че той не разбира техния френски, те разговаряха помежду си свободно. Или поне изглеждаше така. Той улови доста познати неща: имена като Поли, Армитаж, Sense/Net, Пантери-Модерни стърчаха като айсберги от развълнуваното море от парижки френски. Но не беше никак изключено имената да са споменати само за да ги чуе той. Винаги наричаха Моли Колодни.

— Казваш, че са те наели за набег, Кейс — започна Ролан. Говореше бавно, стараейки се да създава впечатление за логичност. — И че не знаеш срещу каква цел. Не е ли това необичайно в твоя бизнес? Възможно е след като проникнеш през защитата да се окаже, че не можеш да извършиш исканото действие, нали? А определено действие ще се изисква, нали? — Той се приведе напред, лакти на шаблонираните кафяви колене, длани, протегнати, за да посрещнат обяснението на Кейс. Пиер се разхождаше из стаята, от прозореца към вратата и обратно. Мишел е свързаната, реши Кейс. Очите й не го изпускаха нито за момент.

— Мога ли да нахлузя нещо? — запита той. Пиер беше настоял да го съблекат, претърсвайки джобовете на джинсите му. Сега той седеше гол на плетено столче, и бялото му стъпало личеше издайнически.

Ролан запита Пиер нещо на френски. Пиер, отново до прозореца, гледаше през малък плосък бинокъл.

— Non — отвърна той разсеяно, и Ролан сви рамене, вдигайки вежди към Кейс. Кейс реши, че е добре да се усмихне. Ролан върна усмивката.

Най-старият ченгежийски номер в учебниците, мислеше си Кейс.