Невромантик

Кейс се насили да гледа със скука към тълпата в бара, докато говореше.

— Джейн-Грета?

— Леди Джейн Трета. Глезотия. Богаташка. Баща й притежава всичко това.

— Този бар?

— Свободната станция!

— Цъ-цъ-цъ. Класна компанийка си имаш, а? — вдигна той вежда. След това я обгърна с ръка, поставяйки длан на седалището й. — И как така ги изравяш тия артисти, Кейти? Да си ня’къв сорт тайна дебютантка? Наследници сте с Брус на някой тлъст дърт портфейл? А? — Той разтвори пръсти, опипвайки плътта под тънката черна тъкан. Тя се изви към него и се разсмя.

— О, знаеш ли, — каза тя, отпускайки клепачи в жест, предназначен сигурно да символизира срамежливост, — тя обича купоните. Брус и аз подсигуряваме компанията… Там, вътре, й става адски скучно. Морукът й я пуска навън понякога, при условие, че тя взима Хидео да я наглежда.

— Къде е това скучно вътре?

— „Блуждаещ лъч“, така му казват. Казвала ми е, там било красиво, с басейните и лилиите. Като замък, истински замък, само камък и залези. — Тя се притисна към него. — Хей, Лупус, човече, трябва ти дерм. За да бъдем заедно.

Тя носеше малка кожена торбичка на верижка около шията си. Ноктите й бяха яркорозови на фона на стимулирания тен, изгризани до месото. Тя отвори кесийката и измъкна блистерче със син дерм. Нещо бяло падна на пода; Кейс приклекна и го вдигна. Хартиен жерав — оригами.

— Хидео ми я даде — каза тя. — Опита се да ми покаже как става, но не можах нито веднъж да го направя. Шиите излизат обърнати назад. — Тя натъпка сгънатата хартия обратно в кесийката. Кейс я гледаше как разкъсва найлона, изчовърква дерма от гнездото и го лепва на вътрешната част на китката му.

— Тая Джейн Трета не е ли с остри черти, нос като човка? — Той видя как ръцете му очертават профил. — Тъмна коса? Млада?

— Май да. Но е глезотия, разбираш ли? С всичките тези пари.

Дрогата го блъсна като експресен влак, нажежена до бяло колона от светлина, изкачваща се по гръбнака му от областта на простатата, осветяваща шевовете на черепа с рентгеновите лъчи на дадената накъсо сексуална енергия. Зъбите му свиреха в алвеолите си като камертони, всеки един с перфектен тон и чист като етанол. Костите му под мъгливата обвивка на плътта бяха хромирани и полирани, ставите — покрити с филм от силикон. По пустинния под на черепа му бушуваха пясъчни бури, генерирайки вълни от остри искри статично електричество, които прескачаха зад очите му, сфери от най-чист кристал, разширявайки се…

— Ела — каза тя и го хвана за ръката. — Вече го имаш. Имаме го. Горе на хълма, ще го имаме цяла нощ.

Гневът му растеше, неумолим, експоненциален, яздейки на гребена на бетафенетиламиновия потоп като носеща вълна, сеизмична течност, богат и корозивен. Ерекцията му беше като оловна пръчка. Лицата наоколо в „Тревога“ бяха изрисувани кукли, розовото и бялото на устите се движеше, движеше, думите се появяваха като отделни балончета от звук. Той погледна Кейт и видя всяка пора в загорялата кожа, очите, празни като матово стъкло, с оттенък на помътнял метал, слабото подпухване, най-дребните асиметрии на гърдите и ключиците… Зад очите му изригна бял огън.

Той пусна ръката й и се запрепъва към изхода, блъсвайки някого настрани от пътя си.

— Да ти го начукам! — изпищя тя зад него. — Шибан педераст!

Той не усещаше краката си. Ходеше на тях като на кокили, люлеейки се насам-натам по павираната с каменни плочи улица „Жул Верн“. В ушите му кънтеше далечно пулсиране, собствената му кръв, остроръби плоскости светлина разсичаха черепа му под дузина различни ъгли.

След това той се смръзна, изправен, с юмруци, притиснати до бедрата, отметната глава и отворени и треперещи устни. Докато гледаше некадърния зодиак на Свободната станция, съзвездията на нощните клубове на холографското небе се изместиха, плъзгайки се като течност надолу по оста на мрака, за да се скупчат като живи неща в мъртвия център на реалността. Докато не се събраха, поотделно и по стотици, за да образуват огромен простичък портрет, очертан с абсолютна графичност — звезди върху нощно небе. Лицето на госпожица Линда Лий.

Когато отново стана способен да погледне на друга посока, да спусне очи, той видя, че всяко друго лице по улицата е обърнато нагоре, че разхождащите се туристи се наслаждават на чудото. И когато светлините в небето изгаснаха, продрана наздравица се надигна от „Жул Верн“ и отекна от терасите и подредените балкони от лунен бетон.

Някъде започна да звъни камбаната на часовник. Някаква древна европейска мелодия.

Полунощ.

Той се разхожда до сутринта.

Въодушевлението отлиташе. Хромираният скелет ръждясваше с всеки нов час, плътта се материализираше, дрогираното усещане за нея отстъпваше място на реалното месо на неговото тяло. Не можеше да мисли. Това му харесваше много — да бъде в съзнание и да не може да мисли. Като че ли се превръщаше във всяко нещо, което видеше: паркова пейка, облак бели мушички около античен уличен фенер, автомат-градинар на черно-жълти ивици.