Невромантик

— Можем ли вече да си тръгваме за в къщи? — запита Брус.

— Да. Хвърлете ме надолу по „Жул Верн“, при баровете.

12

Улица „Жул Верн“ беше околовръстно авеню, обикалящо вретеното по средата му, докато „Дезидерата“ вървеше по дължината му, свършвайки в двата края при основите на Ладо-Ачезоновите светлинни помпи. Ако завиеш вдясно от „Дезидерата“ и продължиш по „Жул Верн“ достатъчно дълго, ще стигнеш отново до „Дезидерата“, отляво.

Кейс проследи с поглед триколката на Брус, докато тя изчезна, след това се обърна и тръгна покрай празния, брилянтно осветен прес-павилион. Кориците на дузина лъскави японски списания представяха лицата на най-новите симстимови звезди за месеца.

Точно над главата му, покрай помръкналата ос, по холографското небе проблясваха хитроумни съзвездия, напомнящи карти за игра, страни на зарове, шапка и чаша с мартини. Пресичането на „Дезидерата“ и „Жул Верн“ образуваше нещо като ждрело. Балконските тераси на живеещите в Свободната станция се издигаха стъпаловидно към тревистите площи на друг комплекс казина. Кейс видя как безпилотен микропланер се прибира грациозно в конструкция на зеления ръб на изкуствен хълм, проблясвайки за секунди в меката светлина на невидимо казино. Това беше нещо като безпилотен биплан от прозрачен полимер, с криле, изпъстрени в подобие на гигантска пеперуда. След това изчезна зад ръба на хълма. Кейс беше забелязал премигването на неон, отразен от стъкло — или лещи, или обективи на лазери. Бипланите бяха част от системата за охрана на вретеното, контролирана от централен компютър.

В „Блуждаещ лъч“? Той вървеше покрай баровете с имена като „Богат, беден“, „Рай“, „Льо Монд“, „Щурчовците“, „При Шозоку Смит“, „Тревога“. Избра „Тревога“, защото беше най-малкият и претъпкан, но само за секунди разбра, че това е място за туристи. Трептенето на бизнеса липсваше, усещаше се само гланцирано сексуално напрежение. Замисли се за момент за безименния клуб над наетата от Моли кутийка, но образът на скритите й зад огледалата очи, фиксирани върху малкия екран, го разколеба. Какво й разкриваше Ледомлък в момента? Чертежите на вила „Блуждаещ лъч“? Историята на Тесие-Ашпулови?

Той купи халба „Карлсберг“ и си намери място до стената. Затворил очи, докосна възела на яда, искрящия мъничък въглен на гнева си. Още беше там. Откъде беше дошъл? Той си спомняше да е изпитвал само някакво объркване, когато го съсипваха в Мемфис, абсолютно нищо, докато убиваше, за да защити търговските си интереси в Нощния град, и вяла болезненост и жал след смъртта на Линда под спадналия купол. Но не и гняв. Дребно и далечно върху екрана на ума му, подобие на Дийн се блъсваше в подобие на стена на офис сред експлозия от мозък и кръв. Тогава знаеше: гневът беше се появил в залата за игри, когато Ледомлък беше суспендирал образа на Линда, отдръпвайки настрани простичкото животинско обещание за храна, топлина, място за сън. Но той не го беше разбрал преди разговора си с холоконструкта на Лони Зоун.

Това беше странно. Не можеше да го прецени.

— Безчувствен — каза той. Беше бил безчувствен дълго време, години. През дългите нощи из Нинсей, през нощите му с Линда, безчувствен и в леглото, и в смразяващия апогей на всяка сделка с наркотици. Но сега той беше намерил това опарване, този чип за убийства. Месото, казваше някаква част от него, това е гласът на месото, на плътта, игнорирай го.

— Ей, гангстер.

Той отвори очи. До него стоеше Кейт, облечена в черна блуза. Косата й все още беше разбъркана от пътуването с Хондата.

— Мислех, че си към вас — прикри той объркването си с глътка „Карлсберг“.

— Хванах го да ме стовари при този магазин. Купих си това — тя прокара длан по плата, очертавайки поясната извивка. Той забеляза синия дерм на китката й. — Гот ли е?

— Аха. — Той автоматично огледа лицата около тях, след това отново погледна към нея. — С какво си запланувала да се занимаваш, бейби?

— Хареса ли ти бетата, която взе, Лупус? — Тя се беше приближила съвсем, излъчвайки топлина и напрежение. Очите й бяха полупритворени над огромните зеници, сухожилието на врата й беше напрегнато като струна. Тя трепереше, вибрирайки неусетно от новата доза. — Хвръкна ли?

— Йе. Но последействието е шибано.

— Тогава лепваш друг.

— И къде се предполага, че ще стигна така?

— Намерих ключ. Нагоре по хълма зад „Рай“, най-супер-топ клубът. Народът е надолу в шахтата по бизнес тая нощ, ако дойдеш с мен…

— Ако дойда.

Тя взе ръката му между своите. Дланите й бяха горещи и сухи.

— Ти си Як, нали, Лупус? Гайджин наемник на Якудза.

— Май си прекалено наблюдателна, а? — Той издърпа ръката си и зарови из джобовете си за цигара.

— И как така тогава си с всичките си пръсти? Мислех, че трябва да режете по един всеки път като се издъните.

— Аз никога не се дъня. — Той запали цигарата.

— Видях момичето, дето е с теб. В деня, когато те срещнах. Ходи като Хидео. Плаши ме. — Тя се усмихна, прекалено широко. — Това ми харесва. Обича ли да е с момичета?

— Не съм чувал. Кой е Хидео?

— Служител на Джейн Трета, така му казва тя. Семейният служител.