Невромантик

Осветлението се включи. Кейс погледна в бледите очи. Абсолютно празни.

— Отиде да се приготви. Няма да я видиш повече. Ще бъдете заедно по време на атаката.

— Защо Ривиера се държа с нея така?

Армитаж стана и оправи реверите на сакото си.

— Иди да дремнеш, Кейс.

— Утре ли атакуваме?

Армитаж се усмихна с нищо незначещата си усмивка и се отдалечи към изхода.

Кейс разтри челото си и огледа стаята наколо. Гостите ставаха, жените се смееха на шегите на мъжете. Едва сега той забеляза балкона. Свещичките все още горяха в потайната му тъмнина. Той чуваше дрънкане на сребърни прибори и приглушени разговори. Пламъчетата хвърляха танцуващи сенки по тавана.

Внезапно, сякаш бе някое от изображенията на Ривиера, се появи лице на момиче. Малките й длани бяха опряни на полираното дърво на балконския парапет. Тя се приведе напред с възторжен израз, или поне така му се стори, тъмните й очи търсеха нещо оттатък. Сцената. Лицето й беше впечатляващо, но не красиво. Триъгълно, високи, но странно деликатни скули, широка и решителна уста, балансирана изненадващо от тесен, птичи нос с трепкащи ноздри. След това изчезна отново в предназначения за тесен кръг смях и танца на свещите.

Докато излизаше от ресторанта, Кейс забеляза двамата млади французи и приятелката им, които чакаха лодка към отсрещния бряг и най-близкото казино.

Стаята им беше затихнала, темперопорът — гладък като бряг след отдръпването на прилив. Чантата й беше изчезнала. Той потърси оставена бележка. Нямаше. Минаха няколко секунди, преди сцената зад прозореца да проникне през напрежението и огорчението му. Вдигна поглед и видя изглед към „Дезидерата“, към скъпите магазини: Гуци, Цуйако, Хермес, Либърти.

Изгледа ги, след това поклати глава и отиде до едно табло, което преди не си беше давал труда да разгледа. Изключи холограмата и беше награден с вида на сградите, които покриваха отсрещния склон.

Взе телефона и го изнесе на прохладния балкон.

— Дайте ми номера на „Маркус Гарвей“. Това е влекач, регистриран някъде в групата Цион.

Синтетичният глас изреди десетцифрен номер и добави:

— Сър, въпросната регистрация е панамска.

Мелкум се обади на петото позвъняване.

— Ъхъ?

— Кейс е. Да имаш модем, Мелкум?

— Ъхъ. В навигационния блок, ’найш.

— Можеш ли да ми го прехвърлиш за малко, приятел? Сложи го на Хосаката. След това включи компютъра, копчето с ивиците.

— Как я караш, мъжки?

— Ами имам малко нужда от помощ.

— Окей, мъжки. Местя модема.

Кейс изчака, слушайки пращенето, докато Мелкум превключваше телефонната връзка. Когато чу Хосаката да бипва, му нареди:

— Кодирай връзката.

— Обаждате се от интензивно наблюдавано място — предупреди го в отговор компютърът.

— По дяволите — каза той. — Махни кодирането. Без кодиране. Достъп до конструкта. Дикси?

— Здрасти, Кейс — обади се Платото през гласовия чип на Хосаката. Внимателно възпроизведеният акцент беше изчезнал напълно.

— Дикс, предстои ти да пробиеш тук вътре и да ми изровиш нещо. Можеш да си непредпазлив колкото искаш. Моли е някъде тук и искам да знам къде точно. в 335W съм, в Интерконтинентал. И тя беше регистрирана тук, но не знам какво име е използвала. Влез по телефона и им разрови записите заради мен.

— Веднага — отвърна Платото. Кейс чу белия шум на обмяната на данни и се усмихна. — Готово. Роза Колодни. Проверено. Дай ми няколко минути да им разровя защитната система и да отворя дупка.

— Давай.

Телефонът запищя и защрака — конструктът действуваше. Кейс го занесе обратно в стаята и остави слушалката с говорителя нагоре върху темперопора. Отиде в банята и си изми зъбите. Когато излезе, мониторът на аудиовидеокомплекса „Браун“ светна. Някаква японска попзвезда се облягаше на металически възглавници. Невидим репортер запита нещо на немски. Кейс се загледа. По екрана заподскачаха сините ивици на смущения.

— Кейс, захарче, акъла ли си си загубил, момко? — Гласът беше бавен, познат.

Стъклената стена на балкона включи изгледа към „Дезидерата“, но уличната сцена помръкна и се изкриви, и се превърна в интериора на Жар дьо Те в Чиба, празен, червеният неон отразен до изкривена безкрайност в огледалните стени.

Лони Зоун се приближи, висок и подобен на възкръснал труп, движейки се с бавната, сякаш подводна грация на пристрастяването си. Беше сам сред квадратните маси, с ръце в джобовете на сивите му шалвари от акулова кожа.

— Момко, наистина изглеждаш много загрижен.

Гласът идваше от Брауновите високоговорители.

— Ледомлък — каза Кейс.

Сводникът сви рамене меланхолично и се ухили.

— Къде е Моли?

— Вземи я забрави. Откачил си тая нощ, Кейс. Платото звъни като щур по цялата Свободна станция. Не предполагах, че ще го направиш, момко, не влиза в профила ти.

— Кажи ми тогава къде е тя и ще го викна обратно.

Зоун поклати глава.

— Не те бива особено да се оправяш с жените, нали, Кейс? Продължаваш да ги губиш, по един или друг начин.

— Ще ти го завра това обратно в гърлото — каза Кейс.

— Няма. Не си тоя тип човек, момко. Знам това. Да ти кажа ли нещо, Кейс? Предполагам, че си предположил, че аз съм посъветвал Дийн да клъцне твоята путчица в Чиба.