Невромантик

— Скапано, скапано, скапано — каза той, разкопчавайки колана си. — Късмет. Смет. Всичко, което някога съм чул. — Той свали панталоните, фланелката и бельото си. — Смятам да трябва да имаш достатъчно акъл, за да се възползваш от неестественото ми състояние. — Той погледна надолу. — Значи, виж го това неестествено състояние.

Тя прихна.

— Няма да продължи дълго.

— Да, ама ще продължи — каза той, рухвайки в темперопора с цвят на пясък. — Именно това му е неестественото.

11

— Кейс, какво ти става? — запита Армитаж, докато сервитьорът ги настаняваше на неговата маса във Вингтеме Секлю. Това беше най-малкият и скъп от няколкото плаващи ресторанта в малкото езеро близо до „Интерконтинентал“.

Кейс сви рамене. Брус не беше споменал за каквито и да било абстинентни ефекти. Опита се да вземе чаша вода с лед, но ръцете му трепереха.

— Сигурно съм ял нещо лошо.

— Искам да минеш на преглед при лекар — каза Армитаж.

— Просто някаква хистаминова реакция — излъга Кейс. — Случва ми се понякога като пътувам и ям какво ли не.

Армитаж носеше тъмен костюм, твърде официален за такова място, и бяла копринена риза. Златната му гривна издрънча, когато вдигна чашата с вино и отпи.

— Поръчал съм и за вас.

Моли и Армитаж ядяха мълчаливо, докато Кейс кълцаше с треперещи прибори пържолата, превръщайки я в недоядени парченца с размер на хапка. Помота ги известно време из гъстия сос и накрая се отказа.

— Исусе, — каза Моли, изпразнила вече чинията си, — дай ми това. Знаеш ли колко струва? — Тя взе неговата чиния. — Трябва да гледат цяло животно с години, и след това да го убият. Това не е расло в биована.

Тя напълни с вилицата устата си и задъвка.

— Не ми се яде — насили се да каже Кейс. Мозъкът му беше като препържен. Или не, реши той, бил е хвърлен в гореща мазнина, и е бил оставен в нея, и мазнината е изстинала, и дебела гадна лой се е наслоила по нагънатите полукълба, пронизани от зеленикаво-пурпурните проблясъци на болката.

— Изглеждаш адски скапано — каза бодро Моли.

Кейс опита виното. Последействието на бетафенетиламина го правеше да има вкус на йод.

Светлините помръкнаха.

— Л’ресторан Вингтеме Секлю — каза безтелесен глас с явен спроловски акцент — ви представя холографското кабаре на господин Петер Ривиера. — Тук-таме ръкопляскания по другите маси. Сервитьорът запали свещичка, постави я в центъра на масата им и започна да прибира чиниите. Скоро на всяка от дузината маси в ресторанта горяха свещи, и се наливаха напитки.

— Какво става? — запита Кейс Армитаж, който не отговори.

Моли зачопли зъбите си с бургундовия си нокът.

— Добър вечер — каза Ривиера, пристъпвайки напред по малка сцена в далечния край на залата. Кейс премига. В това си състояние не беше забелязал сцената. Не беше забелязал и откъде беше дошъл Ривиера. Стана му още по-дискомфортно.

Отначало беше помислил, че онзи е осветен от прожектор.

Ривиера светеше. Светлината се увиваше около него като кожа и открояваше тъмните завеси зад сцената. Той я създаваше.

Ривиера се усмихна. Носеше бяло вечерно сако. На ревера му, в чашката на черен карамфил, горяха сини въглени. Ноктите му пробляснаха, докато вдигна ръце в приветствие, сякаш за да прегърне зрителите. Кейс чуваше как плитката вода се плиска в ръба на ресторанта.

— Тази нощ — продълговатите очи на Ривиера блестяха — бих искал да изпълня специална програма за вас. Нещо ново. — На дланта на протегнатата му ръка се образува студен рубин от светлина. Той го пусна да падне. Сив гълъб излетя от мястото, където падна рубинът, и изчезна в сенките. Някой подсвирна. Още аплодисменти.

— Заглавието на програмата е „Куклата“. — Ривиера отпусна ръце. — Искам да посветя премиерата й, днес, тази нощ, на Леди Джейн Трета Мари-Франс Тесие-Ашпул. — Вълна от учтиви аплодисменти. Когато тя стихна, очите на Ривиера като че ли спряха на тяхната маса. — И на една друга леди.

За няколко секунди светлините на ресторанта изгаснаха напълно, оставяйки само трепкането на свещичките. Холографската аура на Ривиера беше помръкнала със светлините, но Кейс още го виждаше, изправен, с наведена глава.

Започнаха да се образуват бледи линии от светлина, вертикални и хоризонтални, очертавайки отворен куб около сцената. Светлините на ресторанта неусетно се появиха отново, но решетката, обграждаща сцената, беше сглобена сякаш от замръзнали лунни лъчи. Наведена глава, неподвижни ръце, Ривиера сякаш се олюляваше от концентрация. Внезапно призрачният куб се изпълни, превърна се в стая, стая без една от стените си, така че зрителите да могат да я виждат отвътре.

Ривиера като че ли се отпусна леко. Вдигна глава, но очите му оставаха затворени.