Невромантик

— Винаги съм живял в тази стая — каза той. — Не мога изобщо да си спомня да съм живял в друга. — Стените на стаята бяха от пожълтяла бяла мазилка. В нея имаше само две неща — обикновен дървен стол и боядисан в бяло железен креват. Боята беше подкожушена и олющена, откривайки черното желязо. Матракът беше гол, от лекьосан тик с избелели кафяви ивици. Самотна крушка висеше над леглото на усукана черна жица. Кейс различаваше дебелия слой прах по горната част на крушката. Ривиера отвори очи.

— Винаги съм бил сам в стаята. — Той седна на стола, с лице към леглото. Сините въглени още горяха в черното цвете на ревера му. — Не зная кога за пръв път започнах да мечтая за нея, — продължи той, — но си спомням, че отначало тя беше само мъгла, само сянка.

На леглото имаше нещо. Кейс премига. Нямаше го.

— Не можех да я задържа, да я задържа в ума си. Но исках да я задържа, да я задържа и нещо повече… — Гласът му се чуваше отлично в тишината на ресторанта. Почукване на лед в стените на чаша. Някой се изкиска. Някой прошепна въпрос на японски. — Реших, че ако успея да визуализирам някаква част от нея, само една малка част, ако мога да видя тази част перфектно, с най-малките детайли…

На матрака лежеше женска китка с дланта нагоре. Пръстите бяха бледи до бяло.

Ривиера се приведе бързо, взе китката и започна нежно да я гали. Пръстите се размърдаха. Ривиера вдигна китката до устата си и лизна върховете на пръстите. Ноктите им бяха покрити с бургундов лак.

Китка, но не отсечена китка, забеляза Кейс: кожата я обвиваш гладко, неразсечена и непрекъсната. Той си припомни татуирания ромб плът, отгледана в биована, на витрината на нинсейския хирургичен бутик. Ривиера държеше китката до устните си и ближеше дланта. Пръстите галеха лицето му изпробващо. На леглото вече лежеше втора китка. Когато Ривиера посегна към нея, пръстите на първата бяха обхванали ръката му като гривна от плът и кръв.

Действието напредваше с някакво собствена сюрреалистична вътрешна логика. След това се появиха ръцете до раменете. Стъпала. Крака. Краката бяха много хубави. Главата на Кейс кънтеше. Гърлото му беше сухо. Допи остатъка от виното си.

Ривиера вече беше в леглото, гол. Оказа се, че дрехите му са били просто част от изображението, но Кейс не помнеше да е забелязал да избледняват. Черното цвете лежеше до краката на леглото, все още искрейки със синия си пламък. След това под сътворяващата ласка на Ривиера се образува тяло, бяло, без глава, съвършено, хвърляйки едва забележим влажен отблясък на пот.

Тялото на Моли. Кейс гледаше с отворена уста. Това обаче не беше Моли; беше Моли както си я представяше Ривиера. Гърдите бяха различни, зърната по-големи и твърде тъмни. Ривиера и лишеното от крайници тяло се гърчеха заедно в леглото, по тях пълзяха ръцете с ярки нокти. Леглото сега беше покрито с нагъната, пожълтяла, изгнила бродерия, която се разкапваше при докосване. Облаци прах се издигаха около Ривиера и гърчещите се крайници, и припкащите, побутващи, галещи длани.

Кейс погледна към Моли. Лицето й беше безизразно; цветовете на изображенията на Ривиера се отразяваха и въртяха в огледалните й имплантати. Армитаж се беше навел напред, ръцете му стискаха дръжката на чаша за вино, бледите му очи бяха впити в сцената, в блестящата стая.

Крайниците и тялото се бяха съединили, и Ривиера потрепера. Беше се появила глава, изображението беше завършено. Лицето на Моли, с гладък сребърен блясък на мястото на очите. Ривиера и изображението на Моли започнаха да се съвокупляват с нарастваща интензивност. След това изображението бавно вдигна длан и изстреля изпод ноктите петте остриета. С меланхолична, съноподобна целенасоченост то раздра голия гръб на Ривиера. Кейс мярна за момент оголения гръбнак, но вече беше станал и се препъваше към вратата.

Той повърна през парапета от червеникаво дърво в тихите води на езерото. Усещането, че нещо стяга черепа му като обръч, беше изчезнало. Коленичил, с буза, опряна в хладното дърво, той се загледа над плиткото езеро към ярката аура на улица „Жул Верн“.

Беше виждал това нещо преди: когато беше тинейджър в Спрол, му викаха „сънуване наяве“. Спомняше си как слабички пуерториканци сънуваха наяве под уличните светлини на Ийст Сайд в бързия ритъм на салса, как момичетата-мечти трепкаха и се въртяха, как зяпачите ръкопляскаха от време на време. Но за това бяха нужни цял шкаф техника и масивен шлем с троди.

Каквото си представи Ривиера, това виждаш. Кейс разтърси болящата го глава и плю в езерото.

Наздравици и аплодисменти от ресторанта. Кейс се изправи и прокара ръце по дрехите си. Обърна се и влезе отново във Вингтеме Секлю.

Столът на Моли беше празен. Сцената — пуста. Армитаж сдеше сам, все още гледайки към сцената, с чаша вино в ръка.

— Къде е тя? — запита Кейс.

— Излезе — отвърна Армитаж.

— Подир него ли?

— Не. — Чу се тихо дзън. Армитаж погледна към чашата. Лявата му ръка държеше стъклената купичка с налятото в нея вино. Счупеното столче стърчеше като езиче лед. Кейс я взе от ръката му и я постави във водна чаша.

— Кажи ми къде отиде тя, Армитаж.