Невромантик

— Чип — успя да каже той, борейки се за въздух. Болката извираше от гърдите му. Тя го подпря и го вмъкна в кутийката.

— Подкупил си помощника горе?

Той поклати глава и се просна на кревата.

— Вдишай. Брой. Едно, две, три, четири. Задръж. Сега издишай. Брой.

Той разтриваше стомаха си.

— Ритна ме…

— Трябваше да е по-ниско. Искам да съм сама. Медитирам, чат ли си? — Тя седна до него. — И получавам инструктаж. — Посочи към малък монитор, вграден в стената срещу леглото. — Ледомлък ми разказва за „Блуждаещ лъч“.

— Къде е секс-куклата?

— Няма. Това е най-скъпата специална услуга от всички. — Тя се изправи. Носеше кожените си джинси и свободна черна риза. — Ледомлък казва, че набегът е утре.

— Каква беше тая история в ресторанта? Защо избяга?

— Ако бях останала, можеше да убия Ривиера.

— Защо?

— Задето ми направи това. Шоуто.

— Не стоплям.

— Това струва доста — каза тя, протягайки дясната си ръка, като че ли държеше невидим плод. Петте остриета изскочиха, след това се прибраха плавно. — Пари, за да се отиде до Чиба, за хирургията, за да ти ускорят нервната система така че да имаш рефлекси като за това оборудване… Знаеш ли откъде взех парите, когато започвах? Оттук. Не оттук, но на място като това, в Спрол. Отначало е майтап, след като присадят изключващия чип, изглежда като пари без нищо. Понякога се събуждаш скапана, но това е всичко. Даване на прелестите под наем, и толкова. Докато стават работите те няма. Домът има софтуер за всичко, за което клиентът иска да плаща… — Тя изпука с пръсти. — Добре. Парите капеха. Проблемът беше, че изключвачката и хардуерът от клиниката в Чиба не бяха съвместими. Работното време започна да се просмуква, и можех да си го спомня… Но това бяха само лоши сънища, и не всички от тях лоши. — Тя се усмихна. — След това почна да става странно. — Тя измъкна цигарите от джоба му и запали една. — Домът разбра какво правя с парите. Остриетата вече бяха готови, но финият невромотор щеше да струва още три курса. Нямаше начин да не продам още малко време като кукла. — Тя вдиша, след това пусна струя дим, увенчавайки я с три перфектни кръгчета. — И копелето, дето въртеше дома, беше намерило някакъв софтуер, скалъпен по поръчка. Голямо цвете за мирисане е Берлин, знаеш ли? Голям пазар за дребните изврати. Така и не разбрах кой е писал програмата, на която ме прехвърлиха, но беше базирана на цялата там класика.

— Те знаеха ли, че хващаш по нещо от тази работа? Че си в съзнание, докато бачкаш?

— Не бях в съзнание. То е като киберпространството, но празно. Сребристо. Мирише на дъжд… Виждаш собствения си оргазъм, като малка свръхнова някъде в покрайнините на космоса. Но започвах да си спомням. Като сънища, разбираш? И те не ми казваха. Смениха софтуера и почнаха да пробват специалните пазари.

Тя сякаш говореше от разстояние.

— И аз го знаех, но си мълчах, парите ми трябваха. Сънищата ставаха по-лоши и по-лоши, и щях сигурно да си кажа, че поне някои от тях наистина са просто сънища, но след това започнах да разбирам, че шефът си има цяла малка клиентела за мен. Няма невъзможно за Моли, казва той, и ми пробутва все нови и нови лайна. — Тя поклати глава. — Тоя цирей взимаше осем пъти повече, отколкото ми плащаше, и мислеше, че не го зная.

— И за какво точно взимаше пари?

— Лоши сънища. Истински. Една нощ… една нощ, тъкмо се бях върнала от Чиба. — Тя хвърли цигарата, смачка я с ток и седна на пода, облегната на стената. — Хирурзите бяха свършили вече този път. Хитро. И трябва да са разбутали изключващия чип. Изплувах. Бях по средата на процедурата с клиент… — Тя заби пръсти дълбоко в темперопора. — Беше сенатор. Познах му тлъстата мутра от раз. И двамата бяхме покрити с кръв. Не бяхме сами. Тя беше цялата… — Тя силно дръпна темперопора. — Мъртва. И тоя тлъст цирей непрекъснато разправяше: „Какво сбъркахме? Какво сбъркахме?“. Щото още не беше свършил…

Тя започна да трепери.

— И предполагам, че дадох на г-н Сенатора каквото той наистина искаше, разбираш? — Треперенето спря. Тя пусна темперопора и прокара пръсти през черната си коса. — Домът обяви награда за главата ми. Трябваше да се покрия за известно време.

Кейс я беше зяпнал.

— Така че Ривиера улучи нерва миналата нощ — каза тя. — Мисля, че онова иска да го мразя наистина жестоко, та да откача дотам, че да тръгна след него там вътре.

— След него?

— Той вече е там. „Блуждаещ лъч“. По покана на Леди Джейн Трета, всичките тия лайна с посвещението. И тя беше там, в нещо от сорта на частна кутийка…

Кейс си спомни лицето, което беше забелязал.

— Ще го убиеш ли?

Тя се усмихна. Студено.

— Да, на път е да умре. Скоро.

— И аз имах посещение. — Той й разказа за прозореца, запъвайки се над това какво фигурата на Зоун беше казала за Линда. Тя кимна.

— Може би иска и ти да мразиш нещо.

— Може би го мразя.

— Може би мразиш себе си, Кейс.

— Как беше? — запита Брус, докато Кейс се качваше в Хондата.

— Пробвай някой път — отвърна онзи и разтърка очи.

— Направо не те виждам как такова готино момче си търси кукли — каза нещастно Кейт, лепвайки нов дерм на китката си.