Невромантик

— Недей — каза Кейс, пристъпвайки неволно напред.

— Не съм го направил. Пък и какво значение има? Какво изобщо значи това за Господин Кейс? Стига си се самозалъгвал. Познавам твоята Линда, момко. Познавам всички Линди. Линдите са типичен продукт на това, което върша. Знаеш ли защо тя реши да ти тегли сатъра? От любов. На теб обаче не ти пука. Любов? За любов ли искаш да говориш? Тя те обичаше, знам това. Колкото и малко да струваше, тя те обичаше. Ти не можа да го разбереш. Тя е мъртва.

Юмрукът на Кейс отскочи от стъклото.

— Не си скапвай ръчичките, момко. Чака те тракане по клавиатура.

Зоун изчезна, заменен от нощта на Свободната станция и светлините на многоетажките. Браунът се изключи.

Телефонът непрекъснато свиреше от леглото.

— Кейс? — Платото чакаше. — Къде беше? Намерих го, но не е много точно. — Конструктът изстреля адрес. — Мястото има някакъв лед, доста странен за нощен клуб. Това е всичко, което успях да направя, без да оставя визитната си картичка.

— Окей — каза Кейс. — Кажи на Хосаката да каже на Мелкум да изключи модема. Мерси, Дикс.

— Беше ми удоволствие.

Още дълго време той седя на леглото, вкусвайки новото си откритие и съкровище.

Гняв.

— Здрасти. Лупус. Хей, Кейт, това е приятелят ни Лупус. — Брус стоеше гол на вратата, пръскайки вода, с разширени докрай зеници. — Точно сега вземаме душ. Искаш ли да ни изчакаш? Искаш ли душ?

— Не. Мерси. Искам помощ. — Той бутна ръката на момчето настрани и влезе в стаята.

— Хей, човече, ние наистина…

— Идвате да ми помогнете. Наистина се радвате да ме видите. Защото сме приятели, нали? Нали сме приятели?

Брус примига.

— Да.

Кейс изреди адреса, който беше получил от Платото.

— Знаех си, че той е гангстер — викна бодро Кейт изпод душа.

— Имам триколка Хонда — обади се Брус, усмихвайки се отсъствуващо.

— Тръгваме веднага — каза Кейс.

— Това ниво са кутийките — каза Брус, след като попита Кейс за адреса за осми път. След това се качи обратно в Хондата. От водородно-клетъчния ауспух капеше кондензат, докато шасито от червено фибростъкло пружинираше върху хромираните амортисьори. — За дълго ли си?

— Не знам. Но ще ме чакате.

— Да, ще чакаме. — Той се почеса по голите гърди. — Последната част от адреса като че ли е кутийката. Номер четиридесет и три.

— Чакат ли те, Лупус? — надникна Кат над рамото на Брус. Вятърът беше изсушил косата й.

— Като че ли не — каза Кейс. — Проблем ли е това?

— Просто слез долу и намери кутийката на приятеля ти. Ако те пуснат, добре. Ако не искат да те виждат… — Тя сви рамене.

Кейс се обърна и тръгна надолу по спиралната стълба от грапаво желязо. Шест оборота, и беше в нощния клуб. Спря и запали една Йехеюан, оглеждайки масите. Внезапно започна да разбира смисъла на Свободната станция. Бизнес. Усещаше го как вибрира във въздуха. Това именно беше центърът на нещата. Не излъсканата фасада на улица „Жул Верн“, а истинският център. Търговията. Танцът. Тълпата беше смесена; около половината бяха туристи, другата половина — жители на орбиталните острови.

— Долу — каза той на минаващ сервитьор. — Искам да сляза долу. — Показа чипа си от Свободната станция. Сервитьорът посочи към дъното на клуба.

Кейс се промъкна бързо покрай масите, чувайки изрази на половин дузина европейски езици, докато минаваше.

— Искам кутийка — каза той на момичето, което седеше зад ниско бюро с терминал на скута. — Долното ниво. — Той й подаде чипа.

— Предпочитан пол? — Тя прекара чипа по стъклена плоча в предната част на терминала.

— Женски — каза той автоматично.

— Номер тридесет и пет. Обадете се по телефона, ако не ви удовлетворява. Можете да видите списък на специалните ни услуги предварително, ако искате. — Тя се усмихна и му върна чипа.

Зад нея се отвори врата на асансьор.

Светлините на коридора бяха сини. Кейс излезе от асансьора и тръгна накъдето му попадна. Врати с номера. Звукоизолация като в залите на скъпа клиника.

Беше стигнал до неговата стая. Търсеше тази на Моли, но сега, объркан, вдигна чипа си и го постави срещу черния сензор, вграден точно под табелката с номера.

Магнитни ключалки. Звукът им му напомни за Евтиния хотел.

Момичето седна в леглото и каза нещо на немски. Очите й бяха влажни и немигащи. Автоматичен пилот. Неврално изключване. Той се измъкна гърбом от стаята и затвори вратата.

Вратата на 43 беше като всички останали. Той се поколеба. Тишината на коридора говореше, че кутийките са звукоизолирани. Беше безсмислено да пробва чипа. Изтрака с пръсти по емайлирания метал. Нищо. Вратата като че ли абсорбираше звука.

Постави чипа си срещу черната плочка.

Болтовете изщракаха.

Тя като че ли го беше ударила, преди той да успее да отвори вратата достатъчно. Той рухна на колене и усети стоманената врата зад гърба си. Остриетата на стегнатите й пръсти трептяха на сантиметри от очите му…

— Исусе Христе — каза тя, плесвайки го отстрани по главата, докато ставаше. — Трябва да си пълен идиот, за да пробваш това. Как, по дяволите, отвори тези ключалки, Кейс? Кейс? Добре ли си? — Тя се наведе над него.