Невромантик

— Ти си била доста грубо момиче. Самоубийствата тук се правят със съответна помпозност. Това и правя, нали разбираш. Може би ще те взема със себе си тази нощ, долу в ада… Ще бъде много по египетски от моя страна. — Той отпи отново. — Ела тогава. — Той протегна бутилката с трепереща ръка. — Пий.

Тя поклати глава.

— Не е отровено — каза той, но върна бутилката на масата. — Сядай. Сядай на пода. Ще говорим.

— За какво? — Тя седна. Кейс усети как остриетата съвсем лекичко помръдват под ноктите й.

— За каквото може да мине на човек през ума. В случая — през моя. Това си е мое празненство. Корпоративните модули ме събудиха. Преди двадесет часа. Казват, че нещо ставало, и имало нужда от мен. Ти ли си била нещото, Моли? Надали биха имали нужда от мен, за да се справят с теб, не. Нещо друго… но аз сънувах, ако разбираш. Тридесет години. Още не си била родена, когато се осъдих на сън. Разправят ни, че нямало да сънуваме по време на студа. Разправят ни, че нямало дори да усетим студа. Лудост, Моли. Лъжи. Разбира се, че сънувах. Студът беше пуснал да влезе онова отвън, там е работата. Външното. Цялата тази нощ, заради която построих всичко това да ни крие от нея. Отначало само капчица, трошица нощ, проронваща се вътре, притеглена от студа… И други след нея, пълнейки главата ми както дъждът пълни празен басейн. Лилии кала, спомням си. Басейните бяха с теракота, статуи от хром, крайниците им хвърляха отблясъци из градините при залез… Аз съм стар, Моли. На повече от двеста години, ако броим студа. Студа. — Дулото на пистолета внезапно подскочи, люлеейки се. Сухожилията на бедрата й се изпънаха като струни.

— Може да се получи измръзване — каза внимателно тя.

— Нищо не става там — отвърна той нетърпеливо, отпускайки пистолета. Малкото му движения ставаха все по-склеротични. Главата му се люлееше, и му костваше доста усилия да я спре. — Нищо не става. Сега си спомням. Модулите ми казаха, че нашите интелекти са полудели. И всичките тези милиарди, дето ги платихме толкова отдавна. Когато изкуствените интелекти бяха още само пикантна концепция. Казах на модулите, че ще се справя. Неподходящ момент, наистина, Жан Осми е долу в Мелбърн и само Джейн Трета се грижи за къщата. Или може би много подходящ момент. Знаеш ли нещо, Моли? — Дулото се надигна отново. — Тук, във вила „Блуждаещ лъч“, в момента стават някакви много странни неща.

— Шефе, — запита тя, — познаваш ли Ледомлък?

— Името. Да. Сигурно ще се надзаклинаме с него. Господарят на ада, никакво съмнение. По мое време, скъпа Моли, познавах доста господари. И немалко господарки. Веднъж например кралицата на Испания, в това същото легло… Чудя се обаче. — Той се изкашля влажно, дулото на пистолета се мяташе, докато той се тресеше. След това се изплю на килима близо до босия си крак. — Как само съм се чудил. По време на студа. Но вече стига. Наредих да размразят една Джейн, когато се събудих. Странно нещо е да спиш всеки няколко десетилетия с нещо, което официално представлява собствената ти дъщеря. — Погледът му се прехвърли зад нея, към редицата празни монитори. Като че ли трепереше.

— Очите на Мари-Франс — каза тихо той и се усмихна. — Правим мозъка алергичен към някои от собствените му невротрансмитери, причинявайки особено послушна имитация аутизъм. — Главата му се наклони настрани, след това се изправи. — Разбирам, че сега този ефект се получава по-лесно чрез присаден микрочип.

Пистолетът се изплъзна от пръстите му и подскочи на килима.

— Сънищата растат като бавен лед — каза той. Лицето му беше придобило синкав оттенък. Главата му хлътна в кожената облегалка и той захърка.

Скок, и тя сграбчи оръжието и огледа с него в ръка стаята.

Огромно бродирано одеало или завивка лежеше до леглото в широка локва от съсирена кръв, обилно просмукала везаните парцали. Отгъвайки ъгъла на одеалото, Моли намери тяло на момиче. Белите ключици бяха омазани с кръв. Гърлото й беше прерязано. До нея в тъмната локва блестеше триъгълното острие на нещо подобно на стъргалка. Моли коленичи, пазейки се внимателно от кръвта, и обърна лицето на мъртвото момиче към светлината. Кейс вече беше виждал това лице в ресторанта.

Някъде в самата сърцевина на нещата нещо прещрака, и светът замръзна. Симстимовият предавател на Моли беше спрял на един кадър, с пръстите й на бузата на момичето. Стопът продължи три секунди, след което мъртвото лице се промени, и се превърна в лицето на Линда Лий.

Друго прещракване, и стаята премига. Моли гледаше права надолу към златист лазерен диск до малък пулт на мраморната повърхност на нощна масичка. От конзолата излизаше фиброоптична корда и свършваше като каишка в куплунга в основата на слабичката шия.

— Загрях ти трика, скапаняко — каза Кейс, усещайки как собствените му устни се движат, някъде далеч. Знаеше, че Ледомлък е променил картината. Моли не беше видяла лицето на мъртвото момиче да се прелива като дим и да приема очертанията на посмъртната маска на Линда.