Невромантик

Моли се обърна и отиде до стола на Ашпул. Дишането му беше бавно и накъсано. Тя разгледа подставката с лекарства и алкохол. След това остави пистолета му, взе флетчера си, настрои го на единични изстрели, и много внимателно заби отровна стреличка през средата на затворения му ляв клепач. Той се сгърчи за миг и дъхът му спря по средата на вдишване. Другото му око, кафяво и бездънно, се отвори бавно.

И остана отворено, когато тя се обърна и излезе от стаята.

16

— Шефът ти виси на линия — обади се Платото. — Свързал се е през сдвоения Хосака в онази яхта до нас, дето ни е яхнала като хлапе прасенце. Викат й „Ханайва“.

— Знам — каза Кейс разсеяно. — Видях я.

Пред него с щракване се появи ромб бяла светлина, закривайки леда на Тесие-Ашпулови. В него се виждаше спокойното, идеално във фокус, абсолютно лудо лице на Армитаж. Очите му бяха празни като копчета. Премига и загледа право напред.

— Май Ледомлък се е погрижил и за твоите Тюринги, а? Както за моите — каза Кейс.

Армитаж продължаваше да зяпа нищото. Кейс подтисна внезапното желание да отклони поглед, да се отърси от това зяпване.

— Добре ли си, Армитаж?

— Кейс, — и за момент като че ли нещо помръдна иззад синия поглед, — ти си виждал Ледомлък, нали? В мрежата.

Кейс кимна. Камерата на предния панел на Хосаката в „Маркус Гарвей“ щеше да предаде жеста на монитора в „Ханайва“. Представи си как ли само Мелкум слуша трансовия му монолог, без да може да чуе гласовете на конструкта или на Армитаж.

— Кейс, — очите станаха по-големи, Армитаж се беше навел над своя компютър, — как изглежда той, когато го видиш?

— Симстимов конструкт с високо качество на образа.

— Но кой е?

— Финландецът, последния път… Преди това, един образ, когото…

— Не е ли генерал Гирлинг?

— Генерал кой?

Ромбът угасна.

— Превърти записа на това и го дай на Хосаката да поразрови — каза Кейс на конструкта.

И превключи симстима.

Изгледът го стресна. Моли се беше свила между стоманени греди, двадесет метра над широк, зацапан под от полиран бетон. Мястото беше хангар или сервизен док. Можеше да различи три космически кораба, нито един от тях по-голям от „Гарвей“, и всички намиращи се в различен стадий на ремонт. Разговори на японски. Фигура в оранжев работен костюм се показа от отвор в черупката на кораб със заоблена конструкция и застана до една от задвижваните с хидравлика, странно антропоморфни ръце на машината. Човекът набра нещо на портативен пулт и се почеса по ребрата. Отнякъде се показа червен, подобен на кола автомат със сиви надуваеми гуми.

Чипът й проблясна: КЕЙС.

— ’Драсти — каза тя. — Чакам водач.

Беше приклекнала, и ръкавите и крачолите на комбинезона на Модерен бяха приели синьо-сивия цвят на боята на конструкцията. Кракът я болеше, и болката сега беше остра и постоянна. Тя промърмори: „Трябваше да се върна при Чин“.

Нещо тихичко се измъкна от сенките и приближи, цъкайки, до лявото й рамо. Спря, залюля сферичното си тяло насам-натам на дълги, извити паешки крака, изстреля микросекунден сноп дифузна лазерна светлина, и замръзна. Беше микроавтомат „Браун“, и Кейс някога имаше същия модел, ненужно допълнение, което беше получил като част от сделка с кливлъндски препродавач на краден хардуер. Изглеждаше като стилизирана винетка на дългокрако насекомо. На екватора на сферата запулсира червен светодиод. Тялото му беше не по-голямо от бейзболна топка.

— Добре, — каза Моли, — чух. — Тя се изправи, щадейки левия си крак, и изчака малкото автоматче да се обърне. То пое методично по пътя си покрай опората в мрака. Тя се обърна назад и погледна към сервиза. Човекът в оранжевия костюм запечатваше предната част на бял вакуумен скафандър. Тя го наблюдаваше как закопчава и запечатва шлема, взема пулта си и прекрачва заднешком през отвора в купола на корабчето. Чу се засилващ се вой на мотори и съдът плавно се плъзна настрани върху десетметров кръг от пода, който изчезна надолу в яркия блясък на дъгови лампи. Червеният автомат чакаше търпеливо до края на дупката, оставена от плочата на елеватора.

След това тя тръгна след Браун-а, подбирайки път през гората от заварени една за друга стоманени подпори. Браунът мигаше непрекъснато с червения си светодиод, примамвайки я напред.

— Как си, Кейс? Там, на „Гарвей“ с Мелкум ли си? Сто на сто. И включен към тук. Това ми харесва, знаеш ли? Като че ли винаги съм разговаряла със себе си, ей така, само наум, когато съм натясно. Все едно имам някакъв приятел, някой, на който мога да вярвам, и му казвам какво наистина мисля и как се чувствам, и след това все едно той ми казва какво пък той мисли за това, и после пак така. Това с теб е почти същото. Тази сцена с Ашпул… — Тя прехапа устни, докато завиваше рязко около една опора, за да не изпусне от поглед автоматчето. — Очаквах нещо не толкова изфирясало, разбираш ли? Имам предвид че всичките тия типове тук са като изкукуригали. Все едно някой им пише светещи съобщения от вътрешната страна на челата, или нещо от сорта. Не ми харесва на какво мяза това, нещо не мирише на хубаво…