Невромантик

Автоматът пълзеше като паяк нагоре по почти невидима стълбичка от стоманени U-образни пръчки към тесен тъме отвор.

— И докато още съм в изповедно настроение, момчето ми, ще си призная, че никога не съм очаквала особено много да успея да се измъкна от тая каша, така или иначе. Въртя се в тая крива въртележка вече от доста време, и ти си единственият, който се е оправил в нещо, откакто сключихме договора с Армитаж. — Тя погледна нагоре към черния кръг. Светодиодът на автоматчето премигваше, докато то се катереше. — Не че и ти си чак пък толкова излъскан. — Тя се усмихна, но скоро усмивката се стопи, и зъбите й изскърцаха от пулсиращата болка в крака, когато започна да се катери. Стълбичката продължаваше нагоре през метална тръба, толкова тясна, че раменете й едва се провираха.

Тя се катереше нагоре към оста на безтегловността.

Чипът й примига с точното време.

04:23:04.

Денят се беше оказал доста дълъг. Яснотата на нейните възприятия подтискаше абстиненцията от бетафенетиламина, но Кейс все още я чувстваше. И предпочиташе болката в нейния крак.

К Е Й С : 0 0 0 0 0

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

0 0 0 0 0 0 0 0 0 0

— Подозирам, че това ще е за теб — каза тя, катерейки се механично. Отново се занизаха нули, след това започна съобщение — в ъгъла на зрителното й поле, изцеждано от часовниковия дисплей.

Г Е Н Е Р А Л Г И

Р Л И Н Г : : : : :

Т Р Е Н И Р А Л К

О Р Т О З А К Р

Е Щ Я Щ И Я Ю М Р

У К И С Л Е Д

Т О В А Г О П Р

О Д А Л Н А П Е

Н Т А Г О Н А : : :

Л / М Л Ъ К М А Н

И П У Л И Р А А Р

М И Т А Ж Ч Р Е З

К О Н С Т Р У К Т

Н А Г И Р Л И Н Г

: Л / М Л Ъ К К А

З В А Щ О М А .

Г О В О Р И З А

Г . З Н А Ч И С

Е П Р О П У К В А

: П А З И С Е : :

: : : : : Д И К С И

— Хм — каза тя, спирайки и прехвърляйки цялата си тежест на десния крак, — май и ти си имаш проблеми. — Тя погледна надолу. Там се виждаше кръгче слаба светлина, не по-голямо от пръстена на ключа „Чубб“, увиснал между гърдите й. Погледна нагоре — нищо. Включи с език усилвателите си и тръбата изникна в безкрайна перспектива, по която Браунът се катереше нагоре и нагоре.

— За това тук не ме бяха предупредили — каза тя.

Кейс се изключи.

— Мелкум…

— Мъжки, твоя шеф нещо бая странен. — Ционитът носеше син вакуумен костюм „Саньо“, двадесет години по-стар от този, който Кейс беше наел на Свободната станция. Държеше шлема в ръка, и сплъстените кичури бяха натъпкани в шапка, съшита от пурпурна памучна мрежа. Очите му бяха присвити от ганджата и напрежението. — Все се връзва с разни заповеди, мъжки, нещо някаква Вавилонска война… — Мелкум поклати глава. — Говорихме с Аерол, и Аерол с Цион, Старейшините викат зарязвай и бягай. — Той избърса уста с гърба на голямата си кафява ръка.

— Армитаж? — Кейс се намръщи, когато бетафенетиламиновата абстиненция се стовари върху него с пълна сила, нефилтрирана през мрежата или симстима. В мозъка няма нерви, каза си той, не е възможно да се чувства толкова зле. — Какво искаш да кажеш, човече? Някакви заповеди ли ти дава? Какво?

— Мъжки, Армитаж нарежда дръж курс към Финландия, разбираш? Разправя там има надежда, разбираш? Цъфна на екрана, ризата му само кръв, мъжки, бесен като куче, ръси крещящи юмруци и руснаци и кръвта на предателите да опръска ръцете ни. — Той отново поклати глава. Мрежестата шапка се подмяташе и клатеше в нулевата гравитация. Устните му се свиха. — Старейшините казват гласа на Млък сто на сто бил лъжлив пророк, и Аерол и аз да захвърляме „Маркус Гарвей“ и да се връщаме.

— Ранен ли е бил? Кръв?

— Не видях, разбираш? Кръв обаче, и луд, та бесен, Кейс.

— Добре — каза Кейс. — Ами аз? Ти си отиваш у вас. Ами аз, Мелкум?

— Мъжки, — каза Мелкум, — идваш с мен. Двамата идваме в Цион с Аерол, на „Вавилонски Рокер“. Зарежи г-н Армитаж да си плямпа с касетата с призрака, един призрак с друг…

Кейс метна поглед през рамо: взетият под наем костюм се люлееше около закопчалката, където го беше прикрепил, подмятан от потока въздух от стария руски въздушен филтър. Затвори очи и видя как торбичките с токсин се разтварят в артериите му. Видя как Моли се провира през безкрайните стоманени пръстени. И отвори очи.

— Де да знам, човече. — Усещаше в устата си странен вкус. Погледна надолу към дека и към дланите си. — Не знам. — Погледна отново нагоре. Кафявото лице сега беше спокойно и очакващо. Брадичката на Мелкум беше скрита от високия пръстен на шлема на стария му син костюм.

— Тя е вътре — каза Кейс. — Моли е вътре. В „Блуждаещ лъч“, така му казват. Ако съществува някакъв Вавилон, човече, това е там. Оставим ли я сама, няма да излезе, Ходещ Бръснач или не.

Мелкум кимна, и мрежата за коса се заподмята зад него като привързан балон от съшит памук.

— Твое момиче, Кейс?