Невромантик

Кейс се опита да избърше гневните сълзи от очите си. Пръстите му изтракаха по лексана.

— Яхтата зле с въздуха, но шефът отнесъл контрола с рубката. „Маркус Гарвей“ още закачен.

Но Кейс виждаше единствено безкрайното падане на Армитаж около Свободната станция, през вакуум, по-студен от степите. Неизвестно защо си го представяше в тъмния му тренчкот, и широките поли се развяваха наоколо като криле на гигантски прилеп.

17

— Намери ли за каквото тръгна? — запита конструктът.

Куанг Степен Марк Единадесет запълваше мрежата между себе си и леда на Т-А с хипнотично усложняващи се дъгоцветни нишки, образуващи преплитания, фини като снежинка на зимен прозорец.

— Ледомлък уби Армитаж. Изстреля го със спасителна лодка с отворен люк.

— Мръсна работа — каза Платото. — Май не бяхте все пак точно гуша за гуша, а?

— Той знаеше как да почисти торбичките с токсин.

— Значи Ледомлък също ще знае. Можеш да ми вярваш.

— Не вярвам прекалено Ледомлък да ми го каже.

Отвратителното подобие на смях на конструкта застърга нервите на Кейс като тъп трион.

— Това може да значи, че си почнал да загряваш това-онова.

Той щракна ключа на симстима.

06:27:52, според чипа в оптичния й нерв. Кейс беше наблюдавал пътуването й през вила „Блуждаещ лъч“ повече от час, оставяйки ендорфиновия аналог, който беше взела, да приглушава неговата абстиненция. Болката в крака й беше изчезнала; тя като че ли се движеше през топла вода. Браунчето седеше на рамото й, тъничките му манипулатори, подобни на фини хирургически инструменти, се бяха вкопчили здраво в поликарбона на костюма й.

Стените тук бяха от гола стомана, нашарени с груби кафяви следи от епоксид на местата, където е била отлепена някаква облицовка. Веднъж тя се кри от работници, присвита, с флетчер, прикрит между дланите, и стоманеносив костюм, докато минаваха двама слабички африканци и количката им с гумени колела. Двамата бяха с обръснати глави и носеха оранжеви костюми. Единият тихичко напяваше нещо на език, който Кейс не беше чувал никога; тоновете и мелодията изглеждаха странни и заплашителни.

Той отново си припомни речта на главата, есето на Джейн Трета за „Блуждаещ лъч“, докато Моли продължаваше все по-навътре в лабиринта на това място. „Блуждаещ лъч“ беше една лудост, лудост, врасла в изкуствената смола, смесена със смляния лунен камък, в заварките на стоманата и в тоновете дрънкулки, във всичките тези причудливи багажи, които те бяха докарали отдолу по шахтата, за да си постелят гнездото. Но това беше лудост, която той не можеше да разбере. Не беше като лудостта на Армитаж, която той сега като че ли разбираше: огъни някого достатъчно силно, след това го огъни също толкова в противоположната посока, след това пак в първата. Човекът се чупи. Все едно парче жица. И животът беше направил с полковник Корто именно това. Животът вече беше свършил наистина мръсната работа, когато го беше намерил Ледомлък, отсявайки го от всичките съсипани останки от войната, и се беше плъзнал в плоското сиво поле на съзнанието му като водомерка по повърхността на застоял басейн, и първите съобщения бяха проблеснали на екрана на детско микрокомпютърче в затъмнената стая на една френска психиатрия. Ледомлък беше създал Армитаж изцяло, само със спомените на Корто от Крещящия юмрук за основа. Но „спомените“ на Армитаж нямаше да бъдат тези на Корто от определена точка нататък. Кейс се съмняваше дали Армитаж беше помнил предателството и падащите в пламъци планери… Армитаж беше нещо като редактирана версия на Корто, и когато напрежението около набега беше достигнало достатъчна степен, механизмът на Армитаж се беше сринал, и Корто беше изплувал, с вината и болезнения си гняв. И сега Корто-Армитаж беше мъртъв. Една малка, замръзнала луна на Свободната станция.

Той си спомни за торбичките с токсин. Старият Ашпул също беше умрял от забитата в окото му микроскопична стреличка на Моли, лишен от свръхдозата, която си беше забъркал, колкото и добра да беше тя. Това беше още по-объркваща смърт — смъртта на един луд крал. Като преди това беше убил куклата, която наричаше своя дъщеря, и която имаше лицето на Джейн Трета. Кейс следеше излъчените сензорни възприятия на Моли, показващи коридорите на „Блуждаещ лъч“, и му се струваше, че никога не е мислел за който и да било като Ашпул, толкова могъщ, колкото смяташе, че Ашпул е бил, като за човек.