Невромантик

От двамата африканци и колата им насам не беше видяла никого, и за Кейс те бяха придобили някакъв въображаем живот; той си ги представяше как се плъзгат внимателно през залите на „Блуждаещ лъч“, тъмните им гладки черепи блестят, кимат, и единият от тях все още пее уморената си песничка. И нищо от всичко това не приличаше на онази Вила „Блуждаещ лъч“, която той беше очаквал да види, някакъв хибрид от замъка от приказката на Кейт и полузабравените детски фантазии за най-тайните скривалища на Якудза.

07:02:18.

Час и половина.

— Кейс. Искам една услуга. — Тя вдървено се отпусна на купчина полирани стоманени плочи. Краят на всяка една беше защитен с неравно покритие от обикновена пластмаса. Опипа една цепнатина в пластмасата на най-горната плоча, и остриетата се плъзнаха навън изпод нокътя на палеца и показалеца й.

— Кракът закъсва, сещаш ли се? Не очаквах такова изкачване, и ендорфинът няма да помага още дълго. Така че май — само май, нали? — си имам проблем. Каквото там стане, ако си го получа преди Ривиера — тя протегна крака си, масажирайки бедрото през поликарбона и парижката кожа — искам ти да му го кажеш. Кажи му, че съм била аз. Разбра ли? Просто му кажи, че беше Моли. Той ще разбере. Окей? — Тя огледа празния коридор и голите стени. Подът тук беше гол лунен бетон и въздухът миришеше на изкуствени смоли. — По дяволите, човече. Не знам даже дали ме чуваш.

КЕЙС

Тя се намръщи, стана и кимна.

— Какво ти разправи той, Ледомлък, човече? Каза ли ти за Мари-Франс? Тя била Тесиеровата част, генетичната майка на Джейн Трета. И, предполагам, и на оная мъртва кукла на Ашпул. Не ми хрумва защо му трябваше да ми казва, там долу в кутийката… бая неща… Каза ми защо трябва да се прави на Финландеца или там на някой друг. Не е просто маска, той един вид ползва реални външности като клапи, намалява оборотите, за да може да разговаря с нас. Вика му матрица. Модел на личността. — Тя измъкна флетчера и закуца надолу по коридора.

Голата стомана и грапавият епоксид свършваха рязко, заменени от нещо, което Кейс помисли на пръв поглед за груб тунел, изсечен в масивна скала. Моли проучи ръба му и той видя, че всъщност стоманата беше покрита с панели от нещо, което беше на вид и допир като студен камък. Тя коленичи и докосна тъмния пясък, посипан по пода на имитацията на тунел. На пипане беше като пясък, студен и сух, но когато тя изрови бразда с пръст, той се преля като течност, изглаждайки повърхността. На десетина метра напред тунелът завиваше. Ярка жълта светлина хвърляше резки сенки върху напуканата псевдо-скала. Внезапно Кейс забеляза, че гравитацията тук е близо до нормалната земна, което значеше, че тя е трябвало да се спуска отново след изкачването. Вече беше наистина объркан по въпроса къде е; пространствената дезориентация докарваше жокеите до пълен ужас.

Но тя не се е загубила, каза си.

Нещо изситни между краката й и зацъка по не-пясъка на пода. Мигна червен светодиод. Браунът.

Първото от холотата беше точно зад завоя, нещо като триптих. Тя отпусна флетчера преди Кейс да успее да разбере, че това е запис. Фигурите бяха изградени от светлина карикатури, комикси в цял ръст: Моли, Армитаж и Кейс. Гърдите на Моли бяха твърде големи, и си личаха през изпънатата черна мрежеста фланелка под плътното кожено яке. Кръстът й беше невъзможно тънък. Сребристите стъкла покриваха половината й лице. Държеше някакво абсурдно сложно оръжие, подобната на автомат форма почти не си личеше изпод накачулените мерници, заглушители, огнеприкриватели. Краката й бяха разкрачени, тазът наклонен напред, устата фиксирана в гримаса на идиотска жестокост. До нея, в износена униформа цвят каки, стоеше вдървено в стойка „мирно“ Армитаж. Когато Моли пристъпи внимателно напред, Кейс забеляза, че очите му са мънички екрани на монитори, и показват синьо-сив образ на страховита снежна пустиня, над която черни стволове на борове се огъват под напора на безмълвни ветрове.

Тя потопи върховете на пръстите си в телевизионните очи на Армитаж, след това се обърна към фигурата на Кейс. Тук като че ли Ривиера — Кейс мигновено беше разбрал, че това е негова работа — не беше успял да намери нищо, подходящо за пародия. Прегърбеният образ беше доста точно подобие на това, което той виждаше всеки ден в огледалото. Слаб, тесни рамене, обикновено лице под къса черна коса. Небръснат, но той обикновено си беше такъв.

Моли отстъпи назад и огледа фигурите една по една. Изображението беше статично, единственото движение в него беше беззвучното клатене на черните дървета в замръзналите сибирски очи на Армитаж.

— Искаш да ни кажеш нещо ли, Петер? — каза тя меко. След това пристъпи напред и ритна нещо между краката на холо-Моли. Нещо метално се удари в стената, и фигурите изчезнаха. Тя се наведе и вдигна малък проекционен апарат.

— Май може да се върже към тях и да ги програмира директно — каза тя и го запрати настрани.