Нежна завист

След като прочетох три четвърти от „Прайвит Ай“, отново ми се доплака. Никой не видя сълзите, които бликнаха от очите ми, защото другите пътници бяха забили носове във вестниците си. Не ме забелязваха, сякаш бях изпила еликсир, от който съм станала невидима. Когато дойде кондукторът, хвърли само един поглед към зачервеното ми лице и реши, че не е нужно да проверява билета ми.

Напразно бях похарчила шестдесет и пет лири.

* * *

Залитайки, слязох в Йорк. Краката ми се огъваха, а лицето ми бе червено като маймунски задник. Казах си, че навярно съм единствената, която забелязва поруменелите ми страни и подпухналия нос, но когато влязох в офиса на „Херц“ и извадих шофьорската си книжка, старата повлекана на бюрото ме изгледа доста подозрително и заяви, че сигурно съм пила нещо във влака.

— Изплези език — каза тя. Изпълних нареждането й.

— Посинял е. — Потръпна. — Алкохолът е демон, който разяжда черния дроб.

— Пих сок от боровинки — гневно заявих.

— Да, разбира се. Е, тогава сложи пръст на носа си и върви по права линия — настоя жената.

Направих го.

— Кажи „шише се суши на шосе“ — изкомандва тя.

— Шише се шуси… — запелтечих, треперейки от ярост. — Господи, по-жестока сте от диригентката на хора ми в училище.

— Хм — подозрително промърмори тя. — Пияна ли си?

— Нито капка. Нека ви дъхна — предложих.

Отдръпна се, което бе комплимент от чудовище с лилава шапка като нея.

— Стой далеч от мен с гадните си южняшки бацили!

— А вашите на север не са ли гадни? — саркастично попитах. Това със сигурност не й хареса, но от страх да не загуби комисионата, престана да се заяжда с мен и ми даде формуляр. Докато го попълвах, ме гледаше като зяпач на мястото на катастрофа.

— Значи се спираш на „Мини Метро“ — каза жената с презрение. — Най-евтината кола.

— Е, харесвам ретро моделите от осемдесетте — предизвикателно излъгах.

Дадох й парите и получих ключовете.

— Да я върнеш без драскотина — заплашително ме предупреди тя.

— Разбира се, отличен шофьор съм — отново излъгах. Репликата й на раздяла бе жесток удар.

— За жена, която не е пияна, определено изглеждаш ужасно.

Безкрайно поласкана, най-сетне се качих в колата и поех към Роуздейл. Гледките бяха прекрасни. Имам предвид, когато бях далеч от клаксоните и ругатните на шофьорите в града, които бяха вдигнали врява само защото бях навлязла погрешно в две кръгови кръстовища. И понякога завивах надясно вместо наляво. Суматохата остана зад гърба ми и стигнах до мочурищата, които бяха удивително красиви, ако не обръщате внимание на някой и друг разлагащ се труп на овца сред лилавата пустош.

Значи пейзажът в този край не бе само „Брулени хълмове“. В един момент се загубих и се оказа, че съм се движила в погрешна посока, защото съм обърнала картата с главата надолу. Чувството за хумор ме напусна. Да не споменаваме за радиото, което работеше само на станция 2, чиито музикални редактори са садисти. Кой би изтърпял три часа „Симпли Ред“ и Андрю Лойд Уебър, по дяволите? Сега е времето на „Куул Британия“, не забравяйте (всички права запазени, Т. Блеър).

Стигнах до Пикъринг, където бе страхотно. Имаше малко магазинче, на чиято витрина оптимистично стоеше манекен с избеляла рокля на точки, а на стъклото бе залепен остроумен, макар и не съвсем верен надпис: „Щом върви в Париж, ще провърви и в Пикъринг“.

Отбих се да хапна риба и пържени картофи в местната кръчма. Почувствах се доста по-добре, щом получих картофките. Поне физически. Въпреки че сърцето ми бе така разбито, че нямах желание да живея, не бях загубила апетита си. Дразнеше ме само неприятната компания на няколко местни мъже, които използваха шанса си да се позабавляват.

— Да ти е сладко, скъпа.

— Момичето не е кожа и кости. Явно обича да си похапва, Питър.

— Да, личи си, Джак.

Най-ужасното бе, че те бяха дебелаци над четиридесетте и явно си въобразяваха, че с гръмогласните си подмятания ще привлекат вниманието ми.

Нима бях толкова невзрачна, че на Джак и Питър им бе хрумнало, че имат шанс?

Явно бе така. Довърших картофките и се покашлях от оцета. И той бе чудесен, чист, а не примесен с бяло вино и подправки както другаде. После станах и реших да позвъня в къщата, за да проверя дали телефонът работи.

Всичко бе наред. Набрах номера на апартамента и прослушах съобщенията на телефонния секретар.

Отново нищо за мен.

— Не гледай толкова тъжно, хубавице — каза Питър и звучно се оригна. — Не е дошъл краят на света.

За мен бе дошъл.

* * *

Последната част от пътуването бе по-малко от двадесет минути, което бе облекчение за мен, защото се стъмняваше и захладяваше. Осъзнах, че при бягството си бях забравила да взема термобельо. Може би, ако умрях от измръзване, проблемите ми щяха да свършат.