Нежна завист

— Е, добре — казах след кратка пауза. Не можах да измисля остроумен отговор. — Уморена съм и имам месечно неразположение, така че, ако нямаш нищо против, остави ме на мира да си почина.

— Но трябва да ти кажа още толкова много неща — възрази Том.

— Няма какво повече да си говорим — категорично заявих. — Благодаря за чека и довиждане. — Станах и гневно закрачих към банята. — Ще вляза да измия косата си.

— Преди малко си я измила — каза Том и посочи към кърпата на главата ми.

— Е, може би — надменно отвърнах аз, — но ще си направя… маслена баня. Предай много поздрави на Гейл следващия път, когато я заведеш да гледате „Гаврош“.

— Алекс! — извика Том и скочи на крака. — Почакай! Трябва да ти кажа нещо.

Тази реплика прозвуча обещаващо. Бе изречена с драматичния тон на героите на Джейн Остин. Забелязах, че Кийша и Бронуен се преструват, че пият кафе и четат „Хелоу!“, а всъщност внимателно следят всяка дума от разговора ни.

— Говори тогава — подканих го аз и въпреки волята си допуснах сърцето ми да се разтупти, по дланите ми да избие пот и в мен отново да се прокрадне искрица надежда. Ако мислите, че вече съм научила урока си, жестоко се лъжете.

Аз съм от момичетата, които четат „Мистик Мег“ и живеят в очакване Съдбата да им поднесе подарък, въпреки че през тази седмица определено не се бях радвала на благоразположението й, а и през миналата не ме бе носила на крилете си.

Може би на Съдбата й бе забавно да ме измъчва, като често кръстосва пътя ми с този на сестра ми.

Сигурно бе така.

Защото следващите прочувствени думи на Том бяха:

— Отнася се за Гейл.

„Господи — помислих си, — ще ми каже, че са се сгодили, просто няма да го понеса“.

— Вече ти казах, че не желая да слушам за нея — сопнах се аз. — Не се и съмнявам, че ще бъдете безкрайно щастливи. Няма да дойда в „Карфор“, за да проваля и вашата сватба. А сега просто си тръгни.

Побягнах към банята и бързо завъртях и двата крана, за да заглуша недостойните си ридания.

Тридесет и шеста глава

Когато се събудих във вторник, Кийша и Бронуен вече бяха тръгнали за работа. Бях доволна, защото това улесни нещата за мен. Мразех сбогуванията.

Събрах в два куфара най-хубавите си дрехи: рокля „Дона Карън“, кожен панталон „Джоузеф“ и още няколко тоалета. Взех и пакет глина. Нямам представа защо, очевидно бе, че кариерата ми на скулптор е приключила, задушена в зародиш, но все още изпитвах необяснима нужда да правя статуи.

Взех и рекламна чанта на „Маркс енд Спаркс“, пълна с хранителни продукти. Едно от нещата, които съм научила в живота си, е, че разбитото сърце и желанието да умреш не водят до сърдечен удар или смърт, което означава, че човек трябва да се храни. Затова специално купената пазарска чанта на Кийша бе отмъкната. Щеше да ме убие, ако ме откриеше, но това нямаше да стане. Взех кренвирши, грозде без семки, буркан фъстъчено масло, пакет бисквити „Риц“ и две кутии „Пепси-череша“. Нямаше да ми липсва никое от четирите основни хранителни вещества.

Преместих останалите си неща в стаята на Бронуен и оставих писмо с гореща молба за прошка. Ако ги оставех на Кийша, тя просто щеше да прочете бележката и да изхвърли всичко. Исках да започна съвсем на чисто и се опитвах да си внуша, че скъсването с миналото е нещо хубаво — имаш нов живот, в който си твърдо решена да се справяш без ничия помощ. Не можех да повярвам напълно в това, но имах план, първата точка от който бе да се махна оттук само с дрехите на гърба си. И с два куфара, пълни с маркови тоалети и грим. И малко фъстъчено масло.

Нямаше място за колекцията ми от миниатюри, от които само семейство моржове бяха леко очукани, за изстрадалия ми кактус или папката ми със снимки на Джейсън Конъри в ролята на Робин от Шерууд, едната с автограф със сребрист маркер и целувка от него.

Джейсън Конъри бе единствената ми любов цели две години, когато бях ученичка. О, обожавах гладко обръснатото му чаровно лице. Целувах всяка снимка, залепена на вратата на стаята ми, вечер, преди да си легна, но тогава носех очила и държах неговото лице да бъде последното, което виждам, преди да заспя. Затова, ако неволно хвърлех поглед към някоя книга или мече, повтарях целувките.

Винаги съм тичала като кученце след мъже, които не мога да имам. Още от петгодишна. Мама ми бе казвала, че в ранното си детство адски много съм се радвала на Брайън Кант от „Плейуей“. Следващия бе господин Джонсън, грубоват и дебел строителен работник, на когото приготвях твърде сладки чайове с мляко, които не ставаха за пиене. А малко преди Джейсън въздишах по актьора, който изпълняваше ролята на Ейвън в „Седморката на Блейк“. Привличаха ме строгите му мъжествени черти и властна осанка. Той бе виновен за сегашното ми увлечение по Том. Ако не беше Ейвън, който във всеки епизод караше красиви жени да падат на колене и с обаянието си успяваше да сломи съпротивата им, може би нямаше да се влюбя в едрия, мускулест мъжага Том Дръмънд.