Нежна завист

Роуздейл бе малко село сред мочурищата на Йоркшир, ако махала с една кръчма и пощенски клон можеше да се нарече село. Причината да дойда точно тук бе, че семейството ми притежаваше къща на хълма. Бе някогашна миньорска квартира и мама я намираше за „живописна“, но откакто бе разбрала, че най-близкото игрище за голф е на доста километри разстояние, не бе идвала. Два пъти в годината плащахме за почистване и родителите ми не се отказваха от идеята да я дават под наем като вила за почивки. Според мен единствената цел бе мама и татко бе да има с какво да се хвалят по приеми.

Намираше се на толкова затънтено място, че навярно бяха забравили как се стига до нея.

Но знаех къде са скрити ключовете, както и че плащаме минималните сметки за телефон и електричество чрез директен дебит.

Планът ми бе да я използвам като базов лагер, докато обикалям областта да търся работа. Бих се съгласила да скубя пуйки във фермата на Бърнард Матюс или да чистя обувките на „Лийдс Юнайтед“. В края на краищата, тук никой не ме познаваше и не знаеше за пълния ми провал, позор и злополучни романтични връзки. Може би щях да се омъжа за играч на ръгби и да отглеждам хрътки.

Намерих ключа под изтривалката ръждясал (семейство Уайлд не могат да бъдат обвинени в липса на въображение) и влязох. Бях ужасно мръсна и уморена.

Почувствах се като у дома си. Първото, което направих, бе да позвъня в апартамента. Но вдигна Бронуен и се наложи да отклонявам настойчивите й въпроси.

— Намирам се на много тайно място — загадъчно отговорих. — Някой да ме е търсил?

— Да — отвърна тя. — Преди пет минути се обади Том Дръмънд.

— Така ли? — задъхано попитах аз.

— Да — потвърди Бронуен. — Каза, че трябва да поговорите за Гейл. Можеш ли да му позвъниш?

Тридесет и седма глава

Устроих си истински пир с фъстъчено масло и бисквити „Риц“, а после се опитах да поправя отоплението. Безуспешно, трябваше да отделя време за това на следващия ден. Тази вечер щях да спя с осем одеяла. Бяха толкова тежки, че едва дишах, но поне ме предпазиха от студа.

Колкото по-скоро заспях, толкова по-скоро щях да мога да започна новия си живот.

— Не искаш ли да му дам номера ти? — учудено бе попитала Бронуен.

— Не. Не желая да разговарям с Том Дръмънд — бях отвърнала и по носа ми се бе търкулнала голяма сълза. — Наистина. Ще се обадя да ви кажа всичко, когато намеря работа.

— Не можеш ли да ми го кажеш сега? — промълви тя с умоляващ тон. — Хайде, Алекс, знаеш, че мога да пазя тайна.

Да пази тайна? О, да, да се доверя на Бронуен, бе все едно да излея душата си пред „Нюз ъв дъ Уърлд“. Защо човек да дава пари за реклама, когато може просто да поговори с Бронуен и тя ще я направи безплатно?

Сгуших се в леглото, заплаках и се опитах да заспя с положителни мисли, но настроението ми бе толкова оптимистично, сякаш слушах сингъл на Ленард Коен в погребален дом. Отначало не можех да заспя, защото нямаше шум. Никакво приглушено свирене на клаксони, полицейски сирени в далечината и дори пиянски песни от улицата, които да ме унесат.

Нищо освен хладна тишина сред безкрайната пустош, нарушавана само от далечно блеене на овце. Струваше ми се неестествено да не чувам шум. Но накрая плачът ме изтощи и спах непробудно, без да сънувам. Бях благодарна.

На следващата сутрин измих зъбите си и се опитах да се изкъпя със затоплена на котлона вода. „Трябва да позвъня на чистачката“, помислих си. Но първата ми грижа бе да намеря трудовата борса и да проверя какво предлагат. „Не съм горда — казах си, когато се качих в колата. — Ще приема каквото и да е“.

* * *

— Добре ли си? — попита жената, която заемаше длъжността „Експерт по професионално ориентиране“.

— Да — решително отвърнах. — Защо?

Изгледа ме с такова пренебрежение, сякаш бях нещо неприятно, залепнало за подметката на обувката й. Казваше се госпожа Доналдсън, изглеждаше на тридесет и няколко години и вече носеше такива дрехи, с каквито мама би се гордяла да ме види. Ужасната й рокля на цветя бе с плисета отпред, съчетана с огърлица от фалшиви перли и прическа, за която навярно бе отишъл достатъчно лак за коса, за да отвори огромна дупка в озоновия слой. Господи, струваше ми се, че ако докосна някое косъмче с лъжица, ще се чуе звън.

— Влизаш тук наконтена като за ревю и твърдиш, че търсиш работа?

Бях облечена с роклята си „Дона Карън“. В багажа ми нямаше неофициални дрехи. Е… може би това бе грешка.

— Така е — уверих я. — Ще приема каквото и да е.

— Хм. — Изражението й стана малко по-приветливо. — Е, не се намират много свободни места. Тук е Йоркшир.

— Зная.

— А в малките градчета сред мочурищата на Йоркшир има висока безработица.

— Сигурно — плахо се съгласих.

— За всяко място има по шестнадесет кандидати — пренебрежително продължи тя.

Сърцето ми се сви. Не звучеше обнадеждаващо. Не можех вечно да живея с хиляда и осемстотинте лири на Том.