Нежна завист

— О, мразя паяците — уплашено промълвих, докато гледах как пухти и пъхти, влачейки кашона към бюрото ми.

— Е, сигурно вече са мъртви — успокои ме той. — Започвай. Няма време за губене.

По дяволите, говореше сериозно. Нищо чудно, че досега мястото не бе заето. Бари бе не само противна крастава жаба, а жесток експлоататор, който би могъл да бъде надзирател на робите, построили египетските пирамиди. Писах, отбелязвах и попълвах, докато пред очите ми заиграха точки и ръката ми се схвана. Задължението на Бари бе единствено да ме „обучава“, което означаваше да ме хока, когато направя грешка.

— Не можеш ли да четеш? „Еклесиаст“, не „Еклесиастикус“! — крещеше той. — Би трябвало вече да познаваш Светото Писание.

Сенките навън се сгъстяваха и прашният часовник тиктакаше ли тиктакаше, но купчината книги не намаляваше. Щом свърших с първия раздел, Бари побърза да донесе още.

— Никакво разтакаване! — предупреди ме той неведнъж. — Знаеш какво е казано в „Пословиците“: „Следвай примера на мравката, мързеливецо, виж как живее тя“.

— Бихте могли да ми помогнете с подреждането, ако сте свършили с библейските поучения — предложих, вече капнала от умора и огладняла. Мамка му, с какво се бях захванала? В отговор Бари се впусна да рецитира пасажа за Марта и Мария, в който Иисус казва, че Мария е избрала верния път, като се е откъснала от домакинската работа, за да слуша Неговото слово. Бих го нарекла шизофреник, ако имах избор.

— Трябва да отида до тоалетната — казах аз, когато усетих, че в гърлото ми е заседнала буца, а в очите ми напират горчиви сълзи на безнадеждност.

— Ходи преди по-малко от два часа. Дано нямаш здравословен проблем — изсумтя Бари.

Искаше ми се да се облегна на мръсната мивка и отново да заплача, но може би Бари стоеше отвън с хронометър в ръка и подслушваше.

Когато излязох, посочи към кашона с книги.

— Вече е седем часът — плахо изтъкнах.

— „Денят е Божие творение, благодарни сме и се радваме на всеки миг от него“.

Този път наистина ме вбеси.

Въздъхнах и бръкнах между овехтелите книги. Изведнъж изскочиха три огромни паяка, които пропълзяха по ръката ми.

Изпищях и подскочих.

— Не крещи! — смъмри ме Бари, но очите му светнаха, когато ме притегли към дебелото си подпухнало тяло.

— Тихо, тихо — каза той, докато уж ласкаво ме потупваше, за да ме успокои, а всъщност ме опипваше. Този дебелак можеше да размърда ръцете си, когато пожелае. Притискаха ханша ми, бързо се плъзгаха към гърдите ми, докосваха ме навсякъде, сякаш ме опасваше синджир от дебели наденички.

Заплаках неудържимо и започнах да се боря.

— Пусни ме! Пусни ме! — крещях.

— О, стига, знаеш, че го искаш — задъхано каза Бари. — Иначе досега да си си тръгнала.

— Ти не ми позволяваше! — отвърнах хленчейки. — Нуждая се от тази работа!

— Зная, от трудовата борса ми казаха, че си отчаяна — прошепна Бари. — Затова трябва да бъдеш мила с мен.

Разпищях се като обезумяла, когато той заобиколи бюрото и ме притегли към себе си. Усетих възбудата му, въпреки че не бе никак надарен мъж.

— Разкарай се! — извиках.

— Ох — изсумтя той и отново ме нападна. Почувствах гадене, когато ръцете му ме обгърнаха и вонящият му дъх докосна шията ми. Изпаднала в паника, напрегнах сили да го отблъсна…

Изведнъж голяма мъжка ръка сграбчи яката му, дръпна го и го запрати към отсрещната стена. Пред смаяния ми поглед нечий юмрук се стовари с все сила в бузестото му лице и той се подпря на една етажерка с разкървавен нос.

— Да вървим, Алекс — каза Том. — Дойдох да те отведа у дома.

Тридесет и осма глава

Том ме задърпа навън, за което му бях благодарна, защото иначе нямаше да помръдна. Зяпах го, сякаш е извънземно или Дейвид Мелър. Не можех да мръдна сякаш бях пуснала корени.

— А ти — изръмжа той на разтреперания Бари, който притискаше с ръце кървящия си нос, — мръсно дебело копеле, ако отново докоснеш тази млада дама…

— Счупи ми носа — разхленчи се Бари.

— … ще изпочупя и останалите ти кости. Противен жалък лицемер, би трябвало да отида в полицията. Хайде, скъпа — обърна се Том към мен и затръшна вратата след нас така силно, че по стъклото се появиха пукнатини като паяжините в кашона.

„Какво каза той?“, запитах се с недоумение. Навярно не бях чула добре.

— Какво… какво правиш тук? — промълвих.

— Търся те, разбира се — отвърна Том и нежно ми се усмихна. — Не съм дошъл да си взема книга от библиотеката.

— Но откъде разбра, че съм тук?

— Проследих обаждането до Роуздейл, а после попитах сестра ти дали знае какво би могла да търсиш в този край.

— Аха — казах аз. Почувствах се като пълна глупачка. При споменаването на Гейл сякаш цяло ято малки гъсета се заклатушкаха върху гроба ми.

— Е, добре съм, благодаря — сковано отвърнах. — Не съм молила никого да ме отвежда.

— Да, изглеждаш безкрайно щастлива — отбеляза Том с изнервящо чаровна усмивка. — Хайде, скачай в колата.

Отвори вратата на ролса си. Лъскавият „Силвър Фантом“ изглеждаше доста странно тук, до запуснатия училищен двор от другата страна на улицата и грозната модерна сграда на общината. Но топлината и уютът вътре веднага ме привлякоха.

Навън бе мразовито.