Нежна завист

Сърцето ми се преобърна. Том завъртя творението ми, докосвайки го внимателно, сякаш бе крехко като яйчена черупка. Загледах се в глиненото подобие на сестра ми, което сякаш всеки момент щеше да оживее.

— Невероятна е — възкликна Том. — Пресъздала си я съвършено.

Изпитах желание да уловя Гейл в рибарска мрежа и да я хвърля на пираните в Конго. Том разглеждаше статуята с искрено възхищение. Плахата надежда, която бях таила в себе си, изведнъж бе попарена и умря като грамофонче по залез.

— Не беше трудно да я извая — промърморих.

— Ще ти дам две за нея, ако ти се струва приемлива цена — продължи Том.

Опитах се да изглеждам доволна. Две стотачки. Може би щях да си купя маркова козметика… ако имаше за кого да се разкрасявам.

— Александра — извика майка ми и провря едрото си тяло между хората, преодолявайки основните физични закони. — Нищо от почерпката ти не става за ядене, какви са тези ужасни сладки неща, които всички разтъпкват по килима? Няма нищо, за което да си струва човек да наддава.

— Благодаря ти, че ми го каза, мамо — промърморих.

— Махни се от пътя ми! — просъска госпожа Понсънби срещу Джак Хърмън.

— Заради теб изпуснах цигарата си, дебела стара кучко — изръмжа Хърмън.

Гейл настигна мама, като сирена, плуваща по дирята на голям кораб.

— Здравей, Алекс. Не върви много добре, а? Хората повреждат антиките. Всъщност повечето от тях ми се струват имитации.

— Кога стана експерт? — попитах с огорчение.

Гейл тръсна лъскавата си златиста грива.

— Не се обиждай, Алекс, но всичко е толкова грозно… О, Томи, какво е това? — Втренчи поглед в статуетката. — Изглежда досущ като мен! Кой я е направил? Алекс? Господи, не е зле… — Погледна Том като уплашена кошута, или като Нанси Рейгън, която с обожание съзерцаваше Рон. — Ще я купиш ли, Том? Колко мило! Ти си истински…

— Колко? — нетърпеливо попита мама. Твърде нетърпеливо.

— Две хиляди — отвърна Том и тактично си даде вид, че не забелязва пламналото ми от срам лице.

Две хиляди? Вместо да се почувствам поласкана, бях съкрушена. Нима обичаше Гейл толкова много, че бе готов да плати две хилядарки за една фигурка с нейния образ?

— Мили боже! — изкрещя мама. — Какво става тук?

Завъртях се и видях гъст дим, който се издигаше зад гръцка урна. Чуваше се ужасяващо пращене.

— Пожар! Пожар! — развика се лейди Де Уинтър.

Настъпи паника и всички се устремиха вкупом към вратата.

— Господи, картината на Де Кунинг — промълвих. Стоеше опряна на стената, на сантиметри от пламъците.

— Пожар! Пожар! — изскимтя Гордън.

Разблъсках препъващите се клиенти и се опитах да стигна до там.

— Не се безпокой, Алекс, аз ще я изнеса — каза Том.

Стъпих на стол, за да надникна над множеството хора.

Том се върна в най-широката част на галерията, изля голяма кофа вода върху огъня, и той силно изсъска.

Цялата бях вир-вода. Изведнъж всички, които напираха към вратата, се спряха и приковаха погледи в мен, мокра, без бельо, само по тънката бяла рокля, която бе залепнала за тялото ми като прозрачно наметало на порнозвезда.

— Забележително — отбеляза Дуайт С. Лимо с широка усмивка.

В този момент столът се разклати, политнах назад към стената и се приземих право върху платното на Полак, което се разцепи като капака на нова кутия нес кафе.

Тридесет и пета глава

Е, постъпих като зрял човек. Направих единственото разумно нещо, което бе да се свия на кълбо и да не вдигам телефона през целия следващ ден.

Кийша и Бронуен ми осигуряваха жизнено необходими неща, като „Сън“ и шоколади. Правеха отчаяни опити да ме успокоят.

— Може да се разчисти.

— Ти нямаш вина, че изглеждаше като гола.

Или:

— Скоро всички ще забравят.

— Вярвате ли? — попитах аз и подадох рошавата си глава изпод завивките.

— Не — отвърна Кийша, която не можа да сдържи гръмогласния си смях. — Ха-ха-ха!

— Знаеш ли какво ми каза Гейл, когато ти подадохме саката си?… — въодушевено каза Бронуен. — „Ако имах толкова тлъстини по тялото, щях да нося корсет, а не да обличам роклите си на голо“.

Закрих лицето си с длани. Господи, никога вече нямаше да посмея да покажа лицето си в Лондон.

— Трябва да се махна от този град — промълвих. — Бих заминала за Австралия, но нямам пари.

— Може би Гордън ще те изпрати там с каторжнически кораб — засмя се Кийша.

Напълно бях забравила за Гордън. Последното, което бях видяла, преди да се кача в такси, обляна в сълзи от срам, бе измъченият израз на лицето му, докато оглеждаше с тъга жалките останки на картината. Да не споменавам за шока. Не бе престанал да звъни по телефона през цялата нощ, но Кийша казваше, че ме няма. Не бе нужно да разговарям с него, за да разбера, че съм уволнена. Всичко бе минало. С работата ми при него бе свършено.