Нежна завист

— Няма нищо по-хубаво от малко месце за щипване — добави той, изсмя се и ме шляпна така, че би могъл да предизвика международен скандал. — Поддържай такива форми.

Отворих прозореца и едва слязох, с разрошени коси и зачервено лице. Дуайт ми намигна.

— Без бикини — провлачено прошепна той. — Харесвам и момичета, които знаят как да се обличат.

— Ха-ха — промърморих аз и побързах да се отдалеча.

— Затвори онзи проклет прозорец! — извика госпожа Понсънби. — Да не искаш всички да измрем от хипотермия?

Изпаднах в паника, но си дадох вид, че не съм я чула. Кийша ме спаси, като раздаде на всички чаши червено вино.

— Отвратително — каза лейди Де Уинтър. — А всичкото сирене е твърдо и потъмняло.

— Печено сирене и салам, традиционно леко прегорели — каза Бронуен. — Стара уелска рецепта.

— Щом не ви харесва, пийнете малко бренди — предложи Кийша и наля в чашата й.

— Бренди и червено вино! — изпищя лейди Де Уинтър.

— Южноафрикански коктейл, чуден е — каза Кийша, без окото й да мигне. — О, вижте тази хубава картина с маслени бои. Сигурно не можете да си я позволите.

— Моля? Мога да купя всичко в тази галерия! — заяви лейди Де Уинтър и се изправи в цял ръст, който бе едва метър и шестдесет. За мой ужас, Кийша изпусна тънка струйка дим в лицето й.

— Всички твърдят това — изтъкна тя.

— Ммм, Кийша, трябва да ти кажа нещо — процедих през зъби. — Не говори така с клиентите!

— Е, не искам да се правя на остроумна, Ал, но старата чанта лазеше по нервите ми. Всъщност на нея й харесва.

— Какви са тези грозни глинени фигурки? — гръмогласно попита някаква жена. — Четиригодишното ми дете може да направи по-хубави!

— О, нека погледна — настоя Джак Хърмън.

Сърцето ми се сви още повече. Джак Хърмън бе изкуствовед с публикации в „Ивнинг Стандард“, вероятно най-изявеният експерт по съвременна скулптура. Искаше ми се да изкрещя: „Не! Не тази! Почакайте да направя по-сполучлива!“

— Толкова са жалки, нали? — отбеляза жената.

През прозореца видях мерцедес, който спря пред галерията. Униформеният шофьор отвори вратата и подаде ръка на майка ми, облечена с електриково палто, украсено с пайети, зашити във формата на петле. След нея слязоха Том Дръмънд с красива черна вратовръзка и сестра ми Гейл с платинена къса рокля, която приличаше на лъскава тениска. Косите й бяха малко по-къси и олекнали, откакто се бяхме видели за последен път. Сега край лицето й се спускаха секси къдрици. Явно бе пазила и диета и скулите й още повече изпъкваха. Дългите й гладки крака бяха обути в сандали с тънки каишки, а на едното й рамо бе окачена малка чанта „Прада“.

Погледна тълпата вътре с удивление и ненавист.

— Хайде, скъпа — подкани я мама, — може би с Том ще изберете нещо за къщата.

Оттеглих се в един ъгъл. Точно сега не бях готова за среща с „малката русалка“ и „чаровния принц“.

Гордън повдигна чашата си с бренди за тост. Бе обвил едната си ръка около раменете на рус младеж. Поне не забелязваше в какъв провал се превръща приемът.

— Зъбите ми замръзнаха от тази плодова салата! — заяви възрастна дама.

— Ох!

Обърнах се и видях доктор Кетъл, един от най-обещаващите ни клиенти, гневно да се взира в мен, стиснал беззъбите си венци.

— Какво има, докторе? — плахо попитах.

— Някой да затвори този прозорец, по дяволите! — изръмжа госпожа Понсънби.

Леко се обърнах и точно в този миг чаша вино се наклони и повали миниатюра от осемнадесети век. Господи!

— Ченето ми офтана в фкапания банан — изфъфли доктор Кетъл и когато погледнах надолу, наистина видях нещо розово сред жълтата каша. — Отвътре е лед. Трябва да ми благодарите, ако не ви дам под фъд!

— Добре ли си прекарваш, Алекс? — ласкаво попита някой и докосна лакътя ми. Беше Том. Бе успял да си проправи път през галерията и сега стоеше пред мен. Хората ни блъскаха и все повече се приближавахме един към друг.

Въпреки че преживявах ужасни мигове, в мен се прокрадна вълна на страст. Бях достатъчно близо до него, за да видя мускулите, които изпъкваха под ризата му.

— Справила си се чудесно.

Изгледах го подозрително, но като че ли бе искрен.

— Изложили сте и твои скулптури. Не знаех, че си толкова талантлива.

— Наистина ли мислиш така? — попитах.

— Да. Имаш дарба. Искам да купя една от творбите ти.

— Няма нужда да го правиш само за моя утеха — промълвих.

— Просто ми харесват. А и би било добра инвестиция. След време ще струва доста повече.

Това бе неочаквано за мен. Бях толкова сигурна, че никой няма да обърне внимание на скулптурите ми, че дори не им бях поставила цени. Нова вълна на задоволство премина през цялото ми тяло. Щом Том наистина смяташе, че имам талант…

Усетих как зърната на гърдите ми се втвърдиха под тънката рокля. Смутено наведох глава, когато забелязах, че и той гледа в същата посока.

Изчервих се.

— Не ти ли се струва хладно тук?

— Не — отвърна Том.

Очите му срещнаха погледа ми.

— А… коя скулптура имаш предвид? — припряно попитах.

Той протегна дългата си ръка над главите на няколко жени, които спореха зад него, и грабна… статуята на Гейл.