Нежна завист

Началото определено бе по-добро от вчерашното. Тази сутрин администраторката се държа почти учтиво, въпреки нескритата насмешка, с която погледна розовото ми куфарче. Очевидно бе, че положи усилие да се сдържи да не каже нещо, но не успя. Личеше си, че съм далеч от хладния професионализъм на всички други, които минаваха през тази врата. Може би в „Хамилтън Кейн“ не позволяваха на администраторките да бъбрят твърде много със служителите, но несъмнено вече бе убедена, че няма да се задържа на работа достатъчно дълго, за да й създам проблеми.

— Какво е това, падаш си по „Ягодовото сладкишче“? — засмя се тя.

— Изоставате от модата — отбелязах аз в отговор. — Сега хитът е „Моето малко пони“.

— Решила си да избегнеш проблема с чорапогащите, като дойдеш боса? — подхвърли администраторката.

— Всъщност имам два в чантата и ще обуя единия и тоалетната — отвърнах.

— Е, не е зле да побързаш. Джени Робинс е в офиси ни господин Мейън от половин час.

С тази реплика бях победена по точки.

Хукнах към тоалетната и обух чорапогащите с изнервяща комбинация от бързина и предпазливост. По дяволите. Не знаех как ще свикна с темпото и реда тук.

„Все пак изглеждам добре“, скромно си казах аз. Бях стегнала корема си с ластичен колан, който затрудняваше дишането ми, но предниците на сакото „Дона Карън“ в цвят бордо се затваряха плътно и недостатъците на фигурата ми оставаха скрити под него. Фон дьо тенът, безцветният гланц за устни и бледият руж придаваха на лицето ми естественост, а от китките и шията ми струеше аромат. „Жената трябва да слага парфюм там, където желае да я целуват“, казваше Коко Шанел, но обикновено дори когато бях напръскана навсякъде освен под мишниците, не се случваше нищо. Не парфюмирах и пръстите на краката си. Някои твърдяха, че целувките там са много възбуждащи, но на мен това ми напомняше или за Дейвид Малър, или за Фърджи и го бях поставила в графата на забранените неща, свързани със секса, където бяха всички фетиши и мъжете, които изпитват необходимост да ти казват „мамо“, за да се възбудят.

Затраках с ниските токчета, представяйки си, че съм жената от рекламата на „Канко“, но по-млада, и се качих с асансьора до етажа на Шеймъс.

Очаквах да получа поздравления от Джени.

— Ето те и теб — процеди тя през зъби, — най-сетне пристигна. Е, днес имаме доста работа, така че можеш да започнеш с архивирането.

Обърна се към шкафа и стовари на бюрото ми голяма купчина папки, а после втора и трета.

— Хранилището е в дъното на коридора — припряно каза тя. — В компютъра ти има система с цветни кодове за дати и часове. Напълно ясна е. Гледай внимателно, защото всяко писмо е важно и не се знае кога може да го поиска СЕК-ът или СИБ-ът. Изгледах я с недоумение.

— Стига, Александра, СИБ е началникът на СФА и ИМРО. Те са нашите СРО. Или РПБ? Хайде, момиче, не зяпай като идиотка!

— А господин Мейън? — плахо попитах и усетих как гланцът на устните ми помътнява с всяка минута. — Не трябва ли да набирам писмата му?

Джени огледа гримираното ми лице и напарфюмираното ми тяло и изражението й издаде злобна насмешка.

— Не се безпокой, млада госпожице. Господин Мейън е на конференция на инвеститори и цял ден ще бъде там.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Извинявайте, трябваше да излея яда, който напираше в мен след пет часа досадно подреждане на папки. Когато Данте е писал „Ад“, е пропуснал да спомене за десетия кръг, в който нещастните грешници са принудени да вършат това. В сравнение с архивирането, набирането на писма бе вълнуващо пътешествие с летящо килимче през вселената на „Дисни“, изпълнена с обич и смях. В „Хамилтън Кейн“ архивирането представляваше внимателно разпростиране на неразбираеми документи по пода, а после подреждането им в картонени джобове, прихванати с метални кламери, и прибиране в еднакви чекмеджета. Проблемът бе, че трудно ги побирах в папките и не можех да разгадая уж напълно ясния цветен код. Ето част от инструкциите на Джени:

„Синьо за октомврийските отчети преди постановленията за инспекции на петнадесети, но постановленията за ревизии от седемнадесети до двадесети включително да бъдат в тъмносиня вътрешна папка“.

Освен това не бях сигурна кое чекмедже за какво е, защото след известно време цветовете започнаха да се повтарят. Еднообразието на работата бе нарушено само от счупването на два от професионално оформените ми маникюри, за които преди седмица бях платила цяло състояние, от крещенето на Джени: „Не! Това не е папката матента, Александра! За всеки глупак е ясно, че тази е вишневочервена!“, и от честите разходки до копирната машина за ксерокопия на специални документи.

Когато ме видяха обляна в сълзи заради два съсипани от ксерокса важни документа, другите секретарки се смилиха над мен. Заклех се, че никога вече няма да говоря с пренебрежение за жените с тази професия само защото една от тях ми бе съобщила по факс, че съм зарязана, а сега робувах на друга.

— Слагай ги ето така — любезно ми показа Мелиса — и няма да се смачкват. Ти си Алекс Уайлд, нали? Имаш късмет, че работиш при господин Мейън.