Нежна завист

Четвърта глава

На следващата сутрин нещата щяха да бъдат различни. Вярвах в това. Не съм толкова безнадежден случай, когато имам добра мотивация.

Навих часовника си за шест и тридесет. Трябваше да предприема тази отчаяна, но необходима мярка и търпението ми бе възнаградено със свободен достъп до банята и тишина в целия апартамент, ако не броях граченето на Бронуен, която явно слушаше „Firestarter“5 и се опитваше да пее заедно със записа. Поне бе свикнала да ползва уокмена си, когато се прибере от някой клуб в пет сутринта, вместо да ни буди толкова рано с хита на седмицата, усилен до дупка на уредбата.

Тържествувайки, довлякох съненото си тяло до душа и се подложих на принудителна шокова терапия със студена вода. Решимостта ми се изпари за петнадесет секунди. Щом Гейл бе постъпила толкова подло, без угризения можех да открадна малко от скъпия й шампоан „Нексъс“. Харесваше ми, защото бе в бяло пластмасово шише, и тя не можеше да драсне чертичка с черна химикалка, за да отбележи докъде е бил, когато го е оставила, както правеше с всичките си парфюми. Проклета скръндза. Удивително бе, че наистина успях да се разсъня, да оскубя веждите си и да обръсна краката си като Пош Спайс, да втрия лосион в кожата си и да изсуша косите си с кърпа, преди да включа сешоара.

Държахме го в банята с надеждата случайно да падне във ваната включен, когато Гейл реши да кисне в нея, но досега нямахме късмет, въпреки че бе полудяла по етеричните масла по двадесет лири флакона и по къпането на свещи, чиято светлина бе толкова слаба, на човек не можеше да види къде стъпва. Може би ужасното бръмчене издаваше сешоара, а сега издаде мен, че съм в банята.

Нямаше начин да не ме издаде.

След две секунди Кийша заудря по вратата, докато самодоволно седях вътре и сушах косите си, оскубана и гладка като коледната пуйка на майка ми. Върнах й го!

— Излизай, излизай, излизай! — изкрещя тя. Определено бе по-въздействащо от плахото ми запитване кога ще излезе.

— Когато съм готова — надменно отвърнах аз. Следващите й думи бяха изречени заплашително.

— Ако не излезеш, ще се наложи да ми върнеш роклята „Дона Карън“ — заяви Кийша.

Десет секунди по-късно вече бях в спалнята си. Е, добре, не можеше винаги да бъде моята воля. Всъщност едва ли някога щях да успея да наложа волята си в такава компания.

Гейл влезе и ме завари пред огледалото, с нежна и лъскава както никога кожа, внимателно да слагам гланц за устни, очна линия, руж, фон дьо тен и спирала за дълги мигли.

— Няма смисъл — ехидно каза тя. — Долорес ходи в козметичния център в Дорчестьр три пъти седмично и тренира във фитнес клуб „Харбър“.

— Долорес не ме интересува — отвърнах аз. Това бе истина, интересуваше ме Шеймъс.

Казах си, че просто искам да изглеждам представителна. Е, добре, хубава и представителна, но това бе всичко. Все пак той бе женен, а изглеждаше мъж от типа на Лиъм Нийсън и дори Лиъм Галахър, плейбои, които бяха излизали с коя ли не, но след сватбите си се бяха превърнали в примерни и верни съпрузи. Какво особено имаше в името Лиъм? Дали не бе някакъв ирландски талисман? Трябваше да бъда благодарна, че Шеймъс се казва Шеймъс. Въпреки че нямах шанс.

Тази Долорес бе невероятна. Нежна като праскова, красива като Клаудия Шифър. Никоя жена нямаше по-съвършена фигура от нейната, а марковите й тоалети бяха далеч над класата дори на Кийша. Навярно употребяваше фрази като „О, прет-а-порте, колко непретенциозно“, имаше личен стилист, шивачки в Париж и Лондон, които обличаха стройното й тяло в скъпи материи, както и запазено място на първия ред на всяко ревю на прочут дизайнер. Навярно…

Все едно. Да кажем, че не виждах нищо нередно в това, че исках да изглеждам възможно най-добре. Можех да съпернича на Долорес колкото „Манчестър Сити“ на „Манчестър Юнайтед“.

„Шеймъс е зает“, решително си напомних. Съпругата му притежаваше външността на Патси Кенсит, а в сравнение с богините земните жени нямаха никакъв шанс. Мъжете, които получаваха вестник „Уолстрийт Джърнъл“, доставян със самолет от Ню Йорк всяка сутрин, не се срещаха със земни жени. Кой би могъл да ги упрекне? Не бяха длъжни. Нима, ако изглеждах като Долорес Мейън, бих се задоволила да излизам с някое обикновено момче от квартала? Не, ако не си Джони Деп или господин Дарси от екрана, забрави, приятел.

Може би Шеймъс имаше привлекателни неженени познати.

Облякох марковата рокля на Кийша, внимавайки да не оставя петна от фон дьо тен по деколтето. Знаех, че ако я изцапам, няма да изляза жива от къщи.

Сложих ниски обувки и бях готова. Искаше ми се да обуя новите, които си бях купила от „Офис“. Бяха с толкова висок ток, че вървях като на кокили, но кой мислеше за удобството, когато оптически създаваха илюзията за няколко килограма тлъстини по-малко по краката? За съжаление отивах на работа и не можех да вляза в офиса, пристъпвайки като Наоми Кембъл по подиума. Джени незабавно би докладвала по телефона на господин Шеймъс Мейън.

— Тони ще дойде довечера — съобщи Гейл и ми хвърли вледеняващ поглед. — Най-добре разчисти онзи боклук още сега.