Нежна завист

Може би някога щеше да ме покани на обяд — като началник свое протеже, и да плати сметката, без да чака покана, както приятелите на Кийша. Понякога тъмната ми бунтарска страна се питаше дали се чувстват толкова задължени, защото са увлечени по нея, или от плахост. Исках кавалерът да плаща сметките ми само защото е джентълмен. Не че се случваше често. Всъщност единственият, за когото си спомням, че постъпваше така, бе Том.

Том Дръмънд.

А, да, пропуснах да ви разкажа за Том, което не означава, че съм го забравила. Как бих могла да забравя единствения мъж на тази планета, предпочел мен пред сестра ми?

Да, правилно прочетохте. Том Дръмънд, един от най-добрите ми приятели в „Оксфорд“, който искаше да се превърне в нещо повече от приятел, бе безмилостно преследван от сестра ми, тогава шестнадесетгодишна, в разцвета на момичешката си хубост. Развяваше златисточервеникавите си коси пред него и кършеше стройното си тяло в изтъркани джинси и прилепнало горнище, които бяха обичайното й облекло преди сегашната фаза на размъкнатите плетени дрехи. А той бе напълно безразличен. Дори веднъж ми каза: „Сигурно на Гейл й е трудно с толкова красива сестра“. В тона му нямаше и следа от ирония.

Това бе довело Гейл до лудост. Смяташе, че всички свестни младежи са нейни по право. Особено момчета като Том, който бе наследник на красива стара къща в Глостършир и се канеше да постъпи в армията за две години. Том бе сензационно богат, но не се бе главозамаял от това. Търпеливо изслушваше разпалените ми социалистически изказвания за забрана на лова на лисици, а после въпреки всичко се присъединяваше към ловните дружинки с кучета в Крайст Чърч. Смяташе „Класик FM“ за непоносимо вулгарно модерно радио. Бе от хората, които държат да вървиш от вътрешната страна на тротоара, докато те изпращат, галантно отварят вратите и издърпват столовете не само за приятелката си, а за всяка жена, която придружават. Намирах го за много забавен, въпреки че бе от вражеския лагер. Търпеливо ме слушаше, когато говорех за предишните си злополучни връзки, без да каже нищо друго, освен че би „размазал физиономиите на онези типове“.

Приятелството ни оцеля дори когато плахо ми предложи да ходя с него и аз се съгласих да опитаме, но не се получи. Вкусовете ни бяха твърде различни. Той харесваше операта и Маги Тачър. Аз предпочитах Артър Скарджил и „Джой Дивижън“. Той пиеше портвайн, а аз вземах екстази и скитах до четири сутринта, без да мисля за паниката и самосъжалението, в които щях да изпадна по-късно.

Освен това не ме привличаше физически.

Сигурно вече загубих симпатиите ви. Сякаш ви чувам да казвате: „Външността не е всичко“, или „Докъде стигна с красавците?“, и определено сте прави. Но знаете ли какво ще ви кажа? Аз съм непоправима романтичка, чувствам нужда кръвта ми да закипи и сърцето ми да се разтупти не от паника, а от вълнение, сладост или… бог знае как да го нарека.

А Том бе възпълничък.

Зная, зная, че жена от клуба на изтормозените от диети дебеланки не би трябвало да си търси кавалер с фигурата на Роби Уилямс, но Том бе със значително наднормено тегло. Като какъв би могъл да служи в армията, освен като чувал за баласт, не зная. Може би в разузнаването. Четеше приложна математика и определено имаше остър ум. Но просто не можех да не обръщам внимание на тлъстините му. Допадахме си в духовно отношение, но честно казано, когато си представех себе си в леглото с Том Дръмънд, буквално потръпвах.

Гейл високомерно твърдеше, че виждала вътрешната му красота, но мисля, че това, което виждаше в него, бе наследството от няколко милиона лири и шанса да прекара останалата част от живота си в имението му в Аскът.

В името на подобна цел Гейл бе готова да се примири с десетина-петнадесет излишни килограма.

Когато се сетех за Том, изпитвах известно чувство за вина. Бях прекъснала да поддържам връзка с него след колежа, защото не можех да понеса съжалението в очите му, докато разказвах за провалите си като скулптор. Все още творях, но какъв бе смисълът? Нямаше да стигна доникъде и може би бе време да се откажа. За последен път се бях видяла с Том, когато все още изпращах свои творения до галерии и бях буйна, вироглава и изпълнена с надежда и младежки ентусиазъм. Обядвахме заедно, побъбрихме си и след като изяде три пудинга, Том не ми позволи да платя дори част от сметката.

Десет минути чакахме в проливния дъжд, докато ми спря такси, а когато слязох и предложих на шофьора двайсетачка, той махна с ръка.

— Господинът плати да ви откарам където пожелаете, госпожице — промърмори той.

Запитах се какво ли би казал Том за Шеймъс. Би било чудесно да се допитам до него за съвет. Но със сигурност би ме предупредил да стоя далеч от този мъж. Според правилника на Том „женен“ бе равносилно на „мъртъв“.

Бе ужасно старомодно същество.

— Ще си лягам — заявих аз и ги оставих да се мъчат да помръднат Бронуен от дивана, за да гледат „Приятели“. Бях тотално скапана, а исках на следващия ден да изглеждам свежа и красива. Или би трябвало да кажа — представителна.

Вече бях работеща жена.