Нежна завист

— Наистина изглежда така — съгласи се Гейл, когато споделих тази мисъл по време на вечеря в общата ни кухня. Хапвах сандвич от черен хляб със салата, твърдо решена да сваля някой килограм. Гейл бе донесла диетично суши, а Бронуен спеше дълбоко на дивана във всекидневната, което означаваше, че няма да можем да гледаме „Бруксайд“. — Хлябът е вреден. Не е сурова храна.

Всъщност бе толкова безвкусен, че не бих спорила с нея дали да го ям. Опитвали ли сте някога сандвич със салата? Две парчета картон, а между тях трева. Но това бе любимата вечеря на кльощавата ми русокоса съученичка Елспет, която веднъж бе избягала по коридора, когато се бяхме опитали да я накараме да хапне кексче. Само едно кексче. Краката й бяха толкова тънки, че дори коленете им не се допираха. А аз хитрувах, когато на всяко момиче се полагаше само по една следобедна закуска, като начупвах две на парчета в чинията си и твърдях, че е една. Това се отразяваше на фигурата ми. Затова сега винаги, когато се срамувам от себе си, се самонаказвам със сандвичи от черен хляб със салата. Предимството е, че е толкова противно, че не те изкушава да се натъпчеш. На никой прием не бихте чули репликата: „Мога ли да ви изкуша с още един черен сандвич?“

Гейл продължи да говори на засегнатата от мен тема.

— Нормално е жена на твоята възраст да разсъждава така — замислено каза тя, сякаш се опитваше да приеме факта, че някога ще стане толкова стара. — В Япония наричат такива като теб „коледни сладкишчета“.

— Защо? — попитах, макар да знаех, че отговорът няма да ми хареса.

— Защото след двадесет и пети декември вече са престояли и никой не ги иска, както и момичетата, прехвърлили двадесет и петте — обясни тя с насмешка.

Понякога ми се искаше да запуша устата на Гейл с някоя от ръчно плетените й рокли. Още по-неприятно ми бе, че в думите й имаше известна доза истина. Никой мъж не ме искаше, след като веднъж е имал шанса да ме „пробва“. Преди Оливър бяха Джералд, който ме бе зарязал заради някакъв командир на скаути, Питър, който бе арестуван за нанасяне на телесна повреда и излежаваше присъда в Пентънвил, и Джъстин, с когото дори бяхме сгодени за кратко в „Оксфорд“, но шест седмици след годежа ни бе пожелал да се разделим за известно време, защото се нуждаел от свобода. Обеща да ми се обади след няколко дни, но както очаквах, повече не ме потърси.

Всъщност Джъстин ми направи услуга, като разби наивното ми сърце така жестоко, че разделите с Питър и Оливър бяха бял кахър. Безспорно бе унизително да бъда изоставена заради мъж, въпреки че това ми бе помогнало да намеря обяснение за настояването на Джералд да пазя диети и да подстрижа косите си много късо и за отказа му да легне с мен въпреки тези естетически подобрения. Но не можеше да се сравнява с унижението, което преживях, когато Джъстин се ожени само два месеца след като бе заявил, че иска свобода, при това за кобила на име Хана, която бегло познавах и ненавиждах. Хана се смееше истерично, мяташе дългата си грива и правеше гръмогласни изказвания от рода на: „всички говорим за така наречения феминизъм, но всъщност всяка жена мечтае за симпатяга, който да плаща сметките й и да й направи много бебета“. Беше наследница на имението „Шропшир“, което бе няколкостотин акра, така че плащането на сметките не бе голяма грижа за нея. Но си намери симпатичен кавалер, по-точно моя. Цял месец страдах от безсъние и ме обземаше паника, когато стари приятелки се обаждаха по телефона, за да ме поздравят, прочели текста „наскоро сключил брак“ до името на Джъстин над интервютата, дадени от него за „Телеграф“ и „Мейл“ в качеството му на амбициозен млад кандидат на торите за парламента. Предполагам, че революционерка като мен не бе подходяща за негова съпруга.

Както и да е, Джъстин ме избави от това недоразумение. Скоро след като в „Хелоу“ излезе обширен материал за него и Хана, реших, че всички на света са негодници и не бива да храня илюзии. Не че имах полза от подобни цинични заключения.

— Навярно си чувала за Долорес Мейън — безмилостно продължи Гейл.

— Досега не бях — промърморих аз.

Гейл взе брой на „Татлър“ и безпогрешно отгърна точно на страницата за приема на Крюг. Редом до Тиги Лег-Бърк и Джоан Колинс с чаша шампанско в ръка стоеше въпросната Долорес. Имаше по-дълги крака от носителка на „Дерби“, бе заела грациозна поза като балерина, а платиненорусите й коси се спускаха на талази по раменете на розовия й костюм „Шанел“.

— Мисля, че тези обици с диаманти много й отиват — сподели Гейл. — Какво ще кажеш?

Замълчах. Не бе честно. Не можеше ли жена му да е някоя сприхава стара грозница и с Шеймъс да разнообразим скучното си ежедневие с малък забранен флирт? Нали офисите бяха за това? Както и за водене на безплатни телефонни разговори. Бронуен ми бе напомнила за тази добра страна на секретарската работа, преди да се просне на дивана.