Нежна завист

„Хамилтън Кейн“ се намираше на „Треднийдъл Пасидж“. Много добре знаех това. Адресът се запечата като жигосан върху прегрялото ми сърце след четиридесет минути трескаво лутане в лабиринт без стрелки и надписи, докато най-сетне открих проклетата улица. Пробвали ли сте някога да попитате лондонските брокери накъде да вървите в пиковия час? Все едно да помолите устремена пираня да спре, за да си побъбрите. С жените е още по-безнадеждно. Една ослепителна блондинка с костюм „Прада“ и устни, натъпкани със силикон, изръмжа нещо от рода на „Разкарай се, дебелано“, което изобщо не ме изненада.

— Закъснявате — каза администраторката, когато влязох тичешком през вратите с месингови дръжки в просторно фоайе, облицовано с мрамор като във филмите за Уолстрийт.

Бях задъхана и плувнала в пот. Три намазвания с дезодорант против изпотяване не бяха помогнали. Нищо чудно, с тази рокля. Отражението ми в затъмненото стъкло зад бюрото й бе със зачервени бузи, по които се стичаха струйки пот. От червилото ми нямаше и помен, а фон дьо тенът за прикриване на тъмни кръгове се открояваше като белите лентички, които австралийските играчи на крикет залепват под очите си против слънчево изгаряне.

— Съжалявам, имаше задръстване и…

— Тук строго спазваме работното време, госпожице Уайлд — злобно каза администраторката. — Ще бъдете подчинена на Джени, главната секретарка на господин Мейън. Офисът й е на четвъртия етаж, точно срещу асансьорите.

— Благодаря — смотолевих и забързах към асансьорите.

„Грация, Алекс, грация и сила“.

— А, госпожице Уайлд?

— Можете да ме наричате Алекс — любезно казах аз.

„Едно на нула за мен, надменна кучко“.

— Добре, Алекс. Имаш бримка на чорапогащите.

Вратите на асансьора се затвориха пред ужасеното ми лице. Огледалните стени потвърдиха, че думите й не са садистична шега. Да, бримката бе огромна.

Когато вратите отново се отвориха, едва успях да нахлузя обувките си на бос крак и излязох, стискайки в лявата си ръка влажните от пот скъсани чорапогащи.

Озовах се срещу строга дама с безупречна външност, която ме гледаше навъсено.

— Аз съм Джени Робинс — суховато се представи тя.

— Здравейте. — Отчаяно се огледах за място, където бих могла да пъхна чорапогащите, и след като не открих такова, ги прибрах в чантата си. — Аз съм Алекс.

* * *

През следващите два часа узнах няколко неща. Първо, че мразя да пиша на компютър. Второ, че съм зле с правописа.

— За бога, Александра, „развълнуван“, а не „развалнуван“. „Професор“ се пише с едно „ф“. Прочетох в автобиографията ти, че имаш бакалавърска степен.

Трето, къде се намира кафе машината, както и какви петна оставя разлято кафе върху светлобежов мокет.

— Толкова си непохватна! — изкрещя Джени, когато погледна иззад ъгъла и ме видя застанала на четири крака да се опитвам да почистя мокета с препарат и минерална вода от хладилника.

— Съжалявам.

Едва не заплаках. Ужасната ми рокля вече бе вир-вода от пот. Разливах и съсипвах всичко като мистър Бийн в пола. Не умеех да пиша на компютър достатъчно добре даже за помощник-секретарка и дори успях да изцапам мокета при първия си опит да приготвя еспресо.

— Разплиска се, защото беше вряло…

— Кафето трябва да бъде горещо — сопна се Джени. — Какво правиш, за бога? Ще стане хиляда пъти по-лошо… Минералната вода на господин Мейън! Кой ти каза, че можеш да отваряш хладилника на шефа? Знаеш ли колко много държи водата му да е непокътната?

Седнах на петите си. Видях зачервеното си лице със залепнали за челото кичури, отразено в лъскавата стена на хладилника.

В този миг вратата отсреща се отвори и излязоха цяла делегация внушителни господа с маркови костюми. Повечето ме изгледаха с удивление или неодобрение, когато минаха покрай нас, разговаряйки за „изравнителни деривативи“, „декемврийски баланс“ и прочие. Явно ужасена от неловкото положение, в което бе изпаднала, Джени ме задърпа за рамото да се изправя. Беше силна като сондьор. Или като майка ми.

Когато и последният участвал в заседанието сви зад ъгъла в края на коридора, изражението й ме накара да си помисля, че току-що е приключил най-краткият стаж в историята на „Хамилтън Кейн“.

— Александра — започна тя, отчетливо произнасяйки всеки звук от името ми. — Трябва да ти кажа, че никога не съм…

В този миг вратата отново се отвори. Излезе доста по-млад, висок мъж, в красив тъмносин костюм, с гъста черна коса, която се спускаше до яката му на очарователни къдрици, с приветлива усмивка върху мургавото лице. Зелените му очи заблестяха срещу мен като някой от златните часовници на Кийша. Подпря се на касата на вратата и уверено ми подаде ръка.

— Госпожица Александра Уайлд? — попита той с шеговит тон. Акцентът му навяваше асоциация с ефирна ирландска мъгла.

Представих си златни келтски арфи, пенливи ручеи и сетери с лъскава козина, препускащи из мочурищата на Галуей. Сетих се за размазания си грим и изпитах желание да потъна вдън земя.

— Да, аз съм… — запелтечих и щом срещнах строгия поглед на Джени, побързах да добавя: — сър.