Нежна завист

— Когато чуя това обръщение, се оглеждам за баща си. Господин Мейън, ако държите на официалности, иначе Шеймъс.

— Добре — плахо отвърнах аз.

— Господин Мейън — смутено се намеси Джени. — Боя се, че Александра…

— Да, виждам какъв е проблемът — успокои я Шеймъс. — Тази машина наистина е ужасна. Кафето излиза твърде горещо. Чистачките ще се погрижат за това по-късно. Джени, засега сложи някаква постелка върху петното, ако обичаш.

Навярно съм изглеждала като осъден на смърт затворник, чул звъна на телефона. Шеймъс хвърли поглед към лицето ми и дискретно се покашля.

— Джени, готови ли са онези писма?

— Да. — Джени се върна на бюрото си и взе старателно подредена купчина. — Ето, напечатах най-неотложните.

— Благодаря. — Прегледа ги необичайно подробно за човек с неговите небрежни маниери. — А новите оферти?

Последва напрегнато мълчание, като затишие пред буря.

— Трябваше да ги напечата Александра — мрачно отвърна Джени. Грабна доста по-малка купчина изписани листове с безброй поправки със зелен химикал.

Шеймъс прелисти резултата от първия ми опит за заработване на пари. Устните му трепнаха.

— Джени, ти си истински ангел — каза той, но ако нямаше предвид ангела на смъртта, не зная кой друг. — Заеми се с извлеченията на „Мандарин“, докато аз обясня на Алекс, като на нов член на екипа, какви са правилата в тази лудница.

Въздъхнах дълбоко от облекчение. Нямаше да загубя работата си. Баща ми нямаше да ми крещи. Майка ми нямаше да бъде принудена да отмени всичките си уговорки за игра на голф с Фиона Кейн. Но изпаднах в депресия при мисълта за какви неща съм благодарна напоследък.

— Добре, господин Мейън — троснато отвърна Джени и се отправи обратно към бюрото си като доберман, излъган и оставен без вечеря.

— Влез, Алекс. Нали нямаш нищо против да те наричам така?

— Не, изобщо — отговорих аз и горещо се помолих да ми даде пет минути да оправя грима си.

Още докато тази мисъл се оформяше в съзнанието ми, шефът ми отново ме изгледа със загриженост и каза:

— Не е зле първо да почистиш тази хубава рокля от кафето.

Побягнах към дамската тоалетна и след секунда се изправих срещу най-трагичната гледка след руините в Босна. Спиралата ми бе потекла и изглеждах като „готик“ звезда от осемдесетте, ружът бе напълно съсипан от потта, а по зъбите ми имаше червило от прехапването на устни. Бързо измих лицето си. По-добре бе да бъда без грим, отколкото да приличам на плашило. Опитах се да подсуша лепкавото си чело с хартиени кърпички. Хрумна ми да пъхна глава под сешоара за ръце, но какъвто бе късметът ми днес, очаквах всеки момент да се появи Джени и да получи удар, щом ме види.

Погледнах резултата. Изглеждах малко по-прилично, но все още ужасно. Черна жарсена рокля и негримирано лице като на закръглена ученичка. Пригладих сплъстените си коси назад и ги вързах на толкова стегната конска опашка, че кожата на слепоочията ми стоеше опъната.

Явно не бях създадена за робски труд в голяма компания.

Изтичах обратно до офиса на господин Мейън, преди да изпрати спасителен отряд да ме издирва. Беше разкошно помещение с огромни прозорци, през които се откриваше великолепен изглед към центъра на Лондон. Иззад небостъргачите в нюйоркски стил весело надничаха кубета и кули. Имаше компютърна техника колкото в лаборатория на НАСА, а килимът бе достатъчно дебел, за да задоволи вкуса на арабски шейх. Струваше ми се, че ако поема глътка от въздуха в този офис, и моята скромна банкова сметка ще се увеличи. Във вазата на бюрото му бяха натопени клонки зеленина, професионално аранжирани. Върху махагоновия плот имаше брой на „Уолстрийт Джърнъл“, навярно донесен тази сутрин.

Дъхът ми спря. Нескопосано напечатаните ми писма лежаха пред дяволития поглед на господин Всичко марково. Бях поставена на везните в този храм на Мамон и знаех, че ще се окажа неподходяща.

Какво би направила Кийша? Всъщност в такъв момент навярно би запалила цигара, без да попита, би изпуснала дим в лицето на шефа и би забила тънкия ток на обувката си „Маноло Бланик“ в плота на бюрото му. Когато бе на временна работа, Кийша често излизаше следобед, без да се обади на никого, и отиваше на маникюр. Знаеше, че никой не би дръзнал да я уволни, докато моето положение в света на работещите бе като това на хилав младеж, осмелил се да влезе в зала за бодибилдинг. Сякаш плачех да бъда изритана.

Шеймъс Мейън се наведе напред. Личеше, че е изумен от множеството забележки със зелено мастило върху първите ми разпечатки.

— Алекс Уайлд — каза той, — имаш ли роднинска връзка с Ким?

— Моля? — попитах аз с недоумение.

— Сигурно си чувала нейни парчета. „We’re the kids in America“ — затананика той песента. — Малко приличаш на нея.

Страхотно. Сега пък съм приличала на онази напудрена и изрусена поп икона от началото на осемдесетте. По-добре да беше казал, че приличам на Роузиан Бар.

— Не — отвърнах с най-хладния тон, на който бях способна, но явно това убягна на Шеймъс Мейън.

— Тези писма, Алекс. Пълни са с правописни грешки.

Изчервих се от срам.