Нежна завист

Вратата се отвори и в стаята влезе Кийша. Като по чудо тоалетът й изглеждаше още по-безупречно, отколкото сутринта. Когато се приближи, изведнъж ме лъхна опияняващ аромат. Не този на френския й парфюм, а съблазнително ухание на „Кентъки Фрайд Чикън“ с много пържени картофи.

Оставих недоизядения си сандвич и облизах устни. Колко бях жалка. Кийша бе красавица, но ако някой се опита да припари до картофките й, се превръщаше в зла вещица. Държеше се, сякаш й е все едно дали ще напълнее, и може би благодарение на това самочувствие винаги бе стройна и прелестна. Как успяваше да поддържа фигурата си? Никога не спортуваше, а всеки ден се тъпчеше с пържено пилешко, хамбургери и шоколад. Пушеше като фабричен комин и изяждаше по цяло топло чесново хлебче със салатата си.

Но тази вечер пъхна ръка в мазната хартиена кесия и ми подаде пакетче пържени картофи.

— Хапни си — каза тя със съчувствие.

Бях трогната. Поразена. Това бе доста необичайно за Кийша.

— Алекс здравата се е издънила и е хлътнала по шефа си, съпруга на Долорес Мейън — осведоми я Гейл със злорадство.

Кийша й хвърли укорителен поглед.

— Мога да ти дам назаем синята си рокля „Дона Карън“ за утре — нехайно ми предложи тя и ме изпълни с облекчение.

— Само докато взема костюма си от химическо чистене — обещах.

Кийша ме изгледа с отегчението на министерска съпруга. Предположих, че трябва да бъда благодарна на Гейл. Само защото дразнеше Кийша повече, отколкото мен, щях да получа назаем един от нейните ТДТ, както ги наричаше Бронуен. Гардеробът на Кийша бе разделен на ТДТ — топдизайнерски тоалети, МО — маркови облекла, и ДР — дрехи от разпродажби. Гейл бе успяла да ги манипулира да я приемат за съквартирантка, като се бе държала мило, не бе отправила нито една критична забележка по време на огледа на апартамента и не бе споменавала думите „естествени храни“, „витамини“ и други подобни глупости. Бе създала впечатлението, че е весело, непринудено и работливо момиче, с което всеки би се радвал да живее в общ дом.

Привлечени от голямото пространство, доброто разположение и родителските субсидии за наема, Кийша и Бронуен, естествено, бяха паднали в капана.

Кийша се нуждаеше от пари за дрехи, а Бронуен — за фармацевтични продукти, както и за пиячка, цигари, таксита от клубовете до дома и самолетни билети за концерти на „Оуейсиз“ в Скандинавия. На Кийша не й се налагаше да плаща за развлечения. Не можеше да си представи да излезе от къщи с пълно портмоне. Беше малко като кралицата: ескортът й винаги плащаше за всичко, за самолетни билети първа класа, вечери, шампанско и таксита. Аз се чувствах неловко, ако някой ме почерпеше две питиета, но изглежда, кавалерите на Кийша нямаха нищо против. Богати или бедни, изпълняваха дълга си, без да мърморят.

Когато й намекнех, че живеем в деветдесетте и я попитах дали не й се струва редно понякога да си плаща, тя ме поглеждаше, сякаш съм загубила ума си.

— Луда ли си? Когато отивам на среща, Ал, не отварям портмонето си. Толкова е просто.

После запалваше цигара „Марлборо Лайт“, което бе знак, че въпросът е приключен.

Ако трябваше да бъдем честни, не можехме да отречем, че й завиждаме. Кийша бе забележително създание, типична доминираща женска. Гледаше на себе си като на принцеса и околните се отнасяха с нея по подобаващ начин.

Преди да кажете нещо, ще ви призная, че съм се опитвала да й подражавам. Заставах пред огледалото, облечена с взет назаем марков тоалет, цупех се и хвърлях хладни, надменни погледи към отражението си, но нищо не се получаваше. Винаги забелязвах размазани сенки, изпъкнал целулит в свивката на коляното или някакъв друг недостатък.

Всъщност какво самочувствие би могла да има двадесет и седем годишна жена, когато е безработна, веднъж изоставена заради мъж, а друг път почти пред олтара и все още е финансово зависима от баща си?

Ако не ставаше дума за самата мен, навярно би ми се струвало невероятно смешно.

Все пак си напомнях, че „нещата могат да тръгнат само към по-добро“, както крещеше кандидатът на лейбъристите по време на предизборната си кампания.

— Благодаря, Кийша — смирено казах аз.

— Не бъди толкова мрачна — опита се да ме ободри Кийша. — Нали не са те уволнили?

— Не.

— Е, значи вече работиш и имаш доход. Колко е заплатата ти? — Отговорих на въпроса й. Направи сметка наум и колебливо промълви: — Седемнадесет и петстотин.

Седемнадесет хиляди и петстотин лири. Това бе цяло състояние за мен. Гейл се засмя.

— Всеки трябва да започне от някъде.

— В града се въртят толкова много пари — невъзмутимо каза Кийша. — Алекс ще се научи да печели.

Опитах се да погледна от добрата страна. Все пак имах работа, по дяволите. Не бе изключено някой ден дори да получа повишение. Мислите ми отново се върнаха към зеленоокия Шеймъс с мелодичния глас и непринудените маниери. Какво от това, че Джени ми крещеше, нали той бе големият шеф? Бих го смятала за идеалния шеф дори ако бе женен за Хедър Локлиър.