Нежна завист

— Значи си решила да се преселиш в Лондон? — попита той. — Много разумно, бих казал. Добре е да натрупаш жизнен опит, който да те зареди с творчески идеи.

Прозвуча твърде възвишено, но не развалих високото му мнение за мен.

— Е, с какво се занимаваш?

— С това-онова — уклончиво отвърна Том. Бе от хората, които смятат, че е просташко човек да говори конкретно. — Дано работата в „Хамилтън Кейн“ ти допада, Алекс…

Край, реших, че е нечестно да го държа в заблуда, и споделих цялата истина за положението си. Горкият Том, бе позвънил, за да обсъди важен финансов въпрос, а вместо това се наложи да слуша излиянията ми по телефона. С безкрайно търпение изчака, докато свърших, вместо да затвори или да предложи да си поговорим друг път, може би някоя неделя през двехилядната година.

— Не можеш да напуснеш — категорично заяви той.

— Защо не, по дяволите? — попитах.

— Защото не си от хората, които се предават, Алекс. Скоро вече ще ти се струва по-лесно. Ще научиш нещо. А и ще изкарваш пари.

— Щастието не се купува с пари — мрачно изтъкнах аз.

— Така е — потвърди Том с тъга. — Но те ни дават независимост.

Обещахме си да се срещнем за обяд, когато щях да му позволя да обижда лейбъристите колкото иска. Поредното от нещата, за които никога нямаше да дойде ред, както закачането на снимки в спалнята ми и посещението в Националната художествена галерия. Но не напуснах. Ако го бях направила, нямаше да разбера как биха се развили нещата по-нататък.

* * *

Седях пред компютъра и съсредоточено набирах анализаторския отчет на „Дайсън Електрикс“, когато над бюрото ми надвисна голяма сянка.

— Почти свърших, госпожице Робинс — промърморих аз през стиснати зъби. Господи, тази жена искаше да изпие кръвта ми. Напомняше ми за сержанта от „Полицай и джентълмен“, който крещеше на Ричард Гиър, че незабавно иска да види молбата му в писмен вид. Целите ми ръце бяха в петна от мастило, отново бях пропуснала обяда и ме болеше глава от напрежение.

— Така ли желаеш да ме наричаш? — попита нечий мелодичен глас.

Вдигнах поглед и видях Шеймъс Мейън да се усмихва на техниката ми на набиране с една ръка.

— По-лесно е — оправдах се аз.

— Разбира се, както и много оригинално — любезно каза той. — Ако загубиш лявата си ръка при нещастен случай в градината, все още ще можеш да работиш.

Усмихнах се, но съвсем леко. Шеймъс стоеше пред мен с елегантния си костюм и дяволитите си зелени очи, подхвърляше шеги и определено представляваше приятна гледка, но не биваше да се заблуждавам. Всеки момент щеше да изчезне като мираж и да остави след себе си само куп документация и опияняващ мирис на афтършейв.

— Заслужаваш награда за ефективност.

— Хм — промърморих.

— Не е зле да я получиш още днес. Свърши толкова много работа в мое отсъствие. Не знаех, че притежаваш скрити магически способности.

Тези думи наистина повдигнаха духа ми. Не можех да повярвам. Току-що бях получила комплимент, благодарност и похвала, че се справям добре с работата. Магически способности? Единствената, която според мен притежавам, е да ставам невидима. Едва ли на света имаше жена с по-ниско самочувствие от моето. Не можах да сдържа усмивката си.

— Хайде, красавице — весело каза Шеймъс, — прогнозата беше за мрачно време, а е толкова слънчев ден.

С крайчеца на окото си забелязах Джени Робинс от другата страна на бюрото. Бе застинала и хвърляше убийствени погледи към нас.

Едва устоях на изкушението да й намигна със злорадство.

— Все още не съм имал възможност да те опозная — решително заговори Шеймъс, — а за мен е важно да познавам всеки играч в отбора си. Нали така казваше Алекс Фъргюсън за „Манчестър Юнайтед“?

— А…

— Разбира се. С теб сме част от един екип — добави той и направи широк жест с матовата си ръка, сякаш за да ме накара да почувствам връзката между своя кът, който изглеждаше като ударен от атомна бомба, и безупречно чистия и подреден офис. — Сигурно не си обядвала.

— Нямам време за обяд — с неохота признах аз. Погледът на Джени стана още по-убийствен. Знаех, че по-късно ще си платя за това.

— Глупаво е. Когато човек е гладен, се съсредоточава по-трудно. Биологичен факт — бавно каза Шеймъс. Гласът му бе като топлия коняк в буренцето на санбернар, който постепенно връща премръзналия турист към живота. Взираше се в мен така, че ме накара да се изчервя. Очите му не откъсваха поглед от моите.

Дори Рудолф Валентино не можеше да се сравнява с него.

— Джени, нали ще поддържаш огъня тук час-два? — нареди Шеймъс с властен тон. — С Алекс отиваме на обяд.

* * *

Излязохме от сградата през заден вход, който досега не бях виждала. Там чакаше огромна черна лимузина.

— Предлагам да отидем в „Понт де ла Тур“ — каза Щеймъс и ми отвори вратата, — ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — отвърнах аз, представяйки си, че всеки ден ме канят на обяд в луксозни ресторанти.