Нежна завист

— Чух, че и ти си започнала да се изкачваш по стълбицата. Шеймъс Мейън ми каза, че вече си административен ръководител.

— О?

Ако бе някой друг, а не Том, в този момент бих започнала нетърпеливо да настоявам за подробности, но нещо ме възпря. Не биваше да бъда твърде груба, след като не се бяхме виждали цяла вечност.

— Странно е, нали? — каза Том. Вървеше толкова бързо, че ми бе трудно да го догоня. Докато изричаше тези думи, не ме погледна. Може би бе твърде емоционален миг за него. — Имам предвид това, че се срещаме отново точно сега.

— Разбирам за какво говориш.

— Все още ли се занимаваш със скулптура? Дано не си се отказала заради няколко еснафи в Лондон.

— Правя статуи от време на време.

Друг път винаги отричах, но с Том не се чувствах неловко. Интересът му към мен бе искрен, въпреки че самият той бе станал важна клечка. Би трябвало да се срамувам заради провалите си, но не изпитвах нищо подобно.

— Трябва да продължиш. Това е призванието ти — решително каза той. После лицето му помръкна. — Все още ли ходиш с онзи Оливър?

Усмихнах се, защото Том никак не одобряваше Оливър, както и всеки друг, с когото бях излизала. Влизаше в ролята на родител, докато баща ми не се интересуваше от нищо, което не е свързано с бридж или тенис, а майка ми превъзнасяше всеки, проявил интерес към мен. Наричаше побойника Питър „много мило момче“, хомосексуалиста Джералд „мъжествен“, а Оливър „чувствителен и чаровен“. Винаги бе удивена, че някой желае да ходи с нейната дъщеря-неудачница и по-отчаяно от мен искаше нещата да потръгнат. Трудно бе понесла развалянето на годежа ми с Джъстин и срама, когато се бе наложило да съобщи за това в женския клуб. Отношението й бе пълен вот на доверие.

— Не. От снимачната площадка на новия му филм в Ил Ей секретарката му ми пусна факс, че той ме зарязва.

— Господи, какъв негодник — каза Том, сякаш искаше да разкъса Оливър с голи ръце. След кратко мълчание добави: — Какъв глупак.

— А ти? — По-рано не бих му задала такъв въпрос. Коя би искала да ходи с него тогава, след като приличаше на кит, проснат на пясъка? Освен, разбира се, златотърсачките, с които Том не желаеше да има нищо общо. Най-смешно в „Оксфорд“ бе, когато луди американки се хвърляха на врата му, а той се мъчеше да се освободи от прегръдките им, без да ги обиди.

— Известно време се виждах с Линда Севърн — смутено отвърна Том. Настръхнах. Линда Севърн бе дъщеря на индустриалец и член на консервативната партия, издигнал се до Камарата на лордовете благодарение на няколкото милиона, влети в хазната на Джон Мейджър. Линда бе като момичетата в кухнята — изтънчена, никога не ругаеше и не повишаваше тон в присъствието на мъж. Струваше ми се фалшива като миглите на Барбара Картлънд, но бе хубава и с добро потекло.

— Линда беше сухарка — просъсках.

— Напусна ме преди година — промълви Том, но без да ме погледне в очите. Това означаваше, че той я е зарязал. По възможно най-тактичния начин. Но истински джентълмен като него не би го признал.

Зарадвах се. Просто не можех да си представя скучната гъска Линда като господарка на тази райска градина.

— Други?

— Няколко кратки връзки в града и в армията. Нищо сериозно. Знаеш как е.

Така ли? Леко го побутнах да застанем с лице към къщата. Би било ужасно да разберем, че Шеймъс отишъл на езда, когато се приберем.

Разговаряхме за живота си спокойно, без да споделяме твърде лични подробности. Том нададе тържествуващ вик, когато разбра, че съм променила политическите си възгледи.

— Жалко, че ни управляват шепа фанатизирани комунисти.

— Тони Блеър, фанатизиран комунист — засмях се аз. — Но поддържа приятелство с Маги Тачър, как е възможно?

— Е, всеки, рано или късно, разкрива истинската си природа — колебливо каза Том. Ако бях с Шеймъс, сега щях да се наливам с вино и да слушам комплименти. Никога не ме бе питал за мнението ми по какъвто и да е политически въпрос.

— Сигурно много се радваш за сватбата на брат си.

Странно, бяхме прекарали цял час само в приказки за себе си. Явно и Том осъзна това и заговори по-шеговито.

— Мм, да, радвам се. Бях много доволен, когато започна да се среща с Елън. По-рано Чарли обръщаше внимание единствено на външността и вечно бе нещастен. Казах му, че този път е избрал идеалната кобила.

— Кобила? Господи, все още се правиш на мъжкар и обиждаш жените. А защо Чарлз да не си пада по хубави момичета? Мисля, че и двамата сте станали по-привлекателни с възрастта.

— Благодаря за ласкавата преценка — сухо каза Том, — но Чарлз трябва да проумее, че физическото влечение не е всичко в една връзка.

— Напротив — решително възразих.

Том откъсна жълтите цветове на стрък мъртва коприва и ги хвърли в лицето ми.

— Безспорно е част от нея, но само външната обвивка.

— Никога не съм получавала лъскаво опакован подарък, който да не ми е харесал — предизвикателно заявих аз.

— Не се и съмнявам. А щастлива ли си? — Навярно доловил тъгата, изписана на лицето ми, той ме погледна с разбиране и отпусна рамене. — Добре, вярно е, че всеки иска обвивката да бъде красива. Но по-важно е съдържанието, с което е изпълнена.