Няма покой за мъртвите

— Ремъците са твърде стегнати — обади се директорът на затвора. — Препаратът не минава по вените. Вие я убивате… бавно. Свалете й ремъка, веднага!

Един служител от екипа за обездвижване дръпна ремъка от ръката на Роузмари толкова бързо, че изтръгна иглата на системата и тя се замята във въздуха като змия, плюеща отрова.

— Какво ви става бе! — изрева директорът, почервенял от гняв. — Отвън има официални лица, има репортери и те гледат… това! Исусе Христе! — Той се дръпна рязко назад, за да избегне струята павулон в лицето си.

Сърцето на Роузмари отново биеше нормално и тя наблюдаваше драмата около себе си, сякаш беше някаква черна комедия. Ставите я боляха, мускулите й горяха. Но съзнанието й беше съвсем ясно.

— Добре ли си? — попита я техникът.

Свещеникът се бе върнал и сложи ръка върху челото й.

— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред. — Той започна да се моли, докато техникът й поставяше отново системите, и тя отпусна глава върху възглавницата.

Разплакана, Бел Макгуайър се обърна към Нън.

— Кажете им да престанат! Моля ви, накарайте ги да престанат!

— Не им е за пръв път да оплескат работата — подметна един от репортерите, като клатеше глава. — До няколко минути ще започнат отначало.

Лицето на Бел се изкриви от болка. Но Джон Нън нямаше намерение да чака няколко минути. Той задумка с юмрук по стъклото.

— Спрете! Спрете веднага!

След миг пред него се изправи един от надзирателите.

— Сър, ще ви помоля да напуснете, ако не…

Нън замахна още веднъж към стъклото, после отпусна ръката си надолу и остана неподвижен, задъхан, загледан в пода.

Завесите се разтвориха и Роузмари огледа свидетелите още веднъж. Опита се да се усмихне на Бел, после откри с поглед Джон Нън, наведен напред и притиснал длани до стъклото — нещо, което беше забранено, но този път никой не му направи забележка.

Екзекуцията не протичаше както си я бе представяла: като сладко опиянение, постепенно преминаващо в сън. Роузмари Томас усещаше с пределна яснота всяка фибра на тялото си, усещаше въздуха, вдишван и издишван от дробовете й, усещаше мехурчетата кислород, които преминаваха по вените и артериите й, усещаше биенето на сърцето си, докато в мозъка й проблясваха един след друг образи: баща й, положен в леглото; майка й, запалила цигара на погребението му; децата й — Бен и Лейла, които я викаха; „Желязната дева“; блузата й с петна от кръв; лицето на Кристофър, пръстът му; думи, цветове, всичко се въртеше като в гигантски калейдоскоп и се смесваше в едно. Виждаше окръжния прокурор, приковал мрачно сериозен поглед пред себе си; виждаше болката по лицето на съдийката; виждаше надзирателките, доктора, репортерите — всички я зяпаха втренчено, като се преструваха, че гледат в друга посока.

Изведнъж тя разбра какво става. Дишането й беше затруднено, някаква ледена ръка я стисна за сърцето. Малко преди очите й да се затворят, тя видя Бел Макгуайър разплакана, видя лицето на Нън, върховете на пръстите му, притиснати към стъклото като някакви белезникави, пърхащи нощни пеперуди. Стори й се, че неговата длан е върху китката й.

Искаше да извика, но беше невъзможно: гърлото й не издаваше нито звук. Някакъв шум, като въздух, излизащ от балон, изпълни ушите й, тя знаеше, че това бе последният й дъх, и тогава сърцето й се превърна в лед, пропука се и се разпадна на части, светът наоколо се обля в ярка светлина и тя полетя…

Джонатан Сантлоуфър

1998 г.

1

Музеят на изкуствата „Макфол“ беше затворен за през нощта. Охранителните прожектори хвърляха ярки грозни локви светлина по пода и вратите на галериите. Осветлението изглеждаше много различно в сравнение с прецизно насочените спотове, осветяващи картини и скулптури през деня, без да заслепяват посетителите, но и без да оставят сенки в помещенията. Ярките аварийни светлини придаваха на вътрешността на сградата странен и заплашителен вид — много различен от онова, което би могло да се очаква от един храм на изкуството.

Музеят не беше голям, но си бе спечелил име сред елита на Сан Франциско като „Перлата на Залива“, или „една все още неоткрита съкровищница на изкуството от почти всички епохи“.

До мраморното стълбище към втория етаж напряко върху пода падаше издължената сянка на мраморна статуя: гола фигура на млад атлет, замахващ да хвърли копие. Младежът бе умрял преди двайсет и пет века, върхът на копието му беше прекършен наполовина от преди около седемнайсет века, но стойката му беше все така напета и бойка, сякаш всеки миг щеше да запрати остатъка от копието срещу целта. Под ослепителната светлина на охранителния прожектор сцената изглеждаше сюрреалистично зловеща.