Няма покой за мъртвите

Томас постави слушалката на телефона върху вилката. Беше доволен от себе си. Утре следобед трите платна щяха да изчезнат от камиона, откарващ ги за почистване. Разбира се, от музея щяха да реагират гневно, но не след дълго щяха да получат тлъст чек от застрахователната компания. Някакъв анонимен колекционер някъде по света щеше да се сдобие с три великолепни произведения на изкуството, а Кристофър Томас — с дебела пачка пари. А фактът, че младата жена, която преди малко бе станала от канапето, щеше да му бъде вечно благодарна, защото я бе пощадил и оставил на работа, беше нещо като безплатна екстра към пакета. Вярното кожено канапе я очакваше на бис.

Изпълнен със самодоволство, Кристофър Томас заключи и тръгна по коридора към мраморното стълбище. Нещата изглеждаха обещаващо, късметът му и този път бе проработил навреме. Докато слизаше по стъпалата, той запресмята наум сумите, които очакваше да получи. На междинната площадка спря, направи кръг и продължи към приземния етаж. Звукът от радиото на нощния пазач достигна до ушите му; възторжените викове на тълпата заглушаваха стъпките му по мраморните стъпала. За миг му се стори, че зрителите на стадиона аплодираха него, поздравяваха го за поредния удар. Беше успял. Време бе да си получи наградата. Ура за мен, каза си той.

Томас премина покрай мраморния копиехвъргач и се приближи до портиерната встрани от главния вход.

— Лека нощ, Арти! — подвикна той към пазача.

Човекът вдигна глава, лицето му беше обляно в призрачна светлина от половин дузина монитори на охранителните камери.

— Охо, мистър Томас! Стига за днес, а?

— Стига я! Човек трябва все някога да види и семейството си.

Томас лично бе уредил Арти Руби в охраната на музея въпреки доста мъглявото му минало като полицай. Той обичаше да повтаря, че едно корумпирано ченге си има своите предимства като лоялен служител.

— Което си е право, право си е — засмя се Арти. — Е, лека нощ, мистър Томас!

Томас му кимна и се обърна към вратата, изчака секунда пазачът да му отвори с копчето, двойните стъклени крила се дръпнаха встрани и той излезе навън в нощта.

Пресече ярката оранжева светлина на охранителните прожектори и заобиколи сградата към служебния паркинг отзад. Мразеше да ходи пеша, особено в края на един дълъг и напрегнат ден, но от застрахователната компания държаха задният вход да е заключен през нощта. Не че подобни предпазни мерки щяха да им помогнат особено в случая, помисли се той, докато се чудеше колко ли пари ще изкара от този Сутин.

Паркингът зад сградата беше значително по-тъмен от пространството отпред. Обикновено той се осветяваше от две големи улични лампи, по една във всеки край, но този път едната — по-близката до колата му — беше повредена и не светеше. Томас се намръщи и поклати глава. От поддръжката бяха длъжни — също по настояване на застрахователите — да проверяват редовно осветлението, но някой не си бе свършил добре работата. Той си отбеляза наум още на другата сутрин да накаже виновника. За нищо на света не желаеше да си навлече неприятности със застрахователната компания, най-малко сега, когато предстоеше музеят да получи чек за доста сериозна сума.

Клатейки възмутено глава, той бръкна в джоба си и извади ключовете от колата. Докато отключваше двегодишното беемве, по-скоро усети, отколкото видя сянката, която се плъзна иззад контейнера за отпадъци и пристъпи зад него. Преди да бе успял да се обърне или дори да се изправи, нещо хладно и твърдо се допря в тила му и мъжки глас каза:

— Сядай в колата.

Томас замръзна. За миг съзнанието му отказа да работи, спря дори да диша.

Твърдият предмет се притисна по-силно към тила му.

— В колата. Веднага!

Той отвори рязко вратата откъм мястото на шофьора и седна зад волана. Сянката се плъзна на седалката зад него и захлопна вратата; след миг хладният твърд предмет отново се опря в тила му.

— Как я караш, Крис? — попита гласът, равен и студен.

— Кой сте вие?

— Приятел на приятел. Който ме изпраща да ти предам много здраве.

— Аз не… Какъв приятел?! Какво искате от мен?

— Ха! Мисля, че и двамата прекрасно знаем какво искам — изсъска гласът.

Беше като на влечуго, което се готви да налапа жертвата си.

— Ти напоследък май забрави за нашия общ приятел, а той е от онези, които мразят да бъдат пренебрегвани. Ама страшно мрази, ще знаеш!

За да придаде тежест на думите си, мъжът сръчка Томас в тила с дулото на пистолета. Той усети болка.

— Така ли се отнасяш към приятелите си? Към човек, който ти е дал толкова пари назаем само защото е добър?

Кристофър Томас вече знаеше кой е изпратил мъжа. На някакво подсъзнателно ниво го бе разбрал още докато мъжът се приближаваше крадешком към него в тъмното. А и очакваше нещо подобно да се случи още откакто бе взел назаем парите. Това беше крайно идиотски ход от негова страна, едно от най-глупавите неща, които бе вършил през живота си. Но му бяха трябвали пари. И сега бе дошло време да си плати за глупостта.

— Мога да събера парите — каза той.

— Ами това е чудесна идея, Крис. Защо не ги събереш наистина?

— Просто… ми трябва време.