Няма покой за мъртвите

— На всички ни трябва време, Крис. Но не всички го имаме.

— Не, чакайте! — почти извика Томас. — Наистина ми трябва още малко време, съвсем скоро ще разполагам с доста пари.

— Много се радвам за теб. Но държа да получа нещо още сега.

— В момента нямам. Но много скоро ще имам и тогава ще ви се издължа докрай.

Мъжът на задната седалка се засмя тихо, но нищо в смеха му не подсказваше веселие.

— Знаеш ли колко често чувам това?

— Истината ви казвам! — настоя Томас.

После с неохота разказа на мъжа за трите платна, които скоро щяха да изчезнат, и за чувала с пари, който щеше да ги замести.

От задната седалка последва дълго тягостно мълчание. Накрая мъжът попита:

— И кога ще стане това?

— Утре. А парите ще ги имам до седмица. Всичките.

Отново мълчание. Томас усети как по врата му се стича струйка пот, въпреки че в колата беше доста студено.

Накрая мъжът проговори:

— Много би ми било неприятно да си помисля, че се подиграваш с мен, Крис.

— Кълна ви се!

— Дай си ръката.

Томас примигна учудено.

— Ка-какво?

— Ръката ти. Дай ми я.

Бавно и непохватно Томас протегна ръка към задната седалка. Мъжът я хвана и я задържа в своята, за секунда хладният стоманен пръстен върху врата на Томас изчезна.

— По изключение този път ще ти повярвам. Надявам се, че не изглеждам твърде глупав в очите ти.

— Не, наистина… — започна Томас.

Мъжът обаче го хвана за кутрето и каза:

— Гледай да не ме разочароваш. — Той дръпна рязко пръста нагоре и в колата се разнесе пукот на счупена кост.

— А-а-а!!! — изрева Томас.

Болката беше непоносима; той се опита да издърпа ръката си, но мъжът не я пускаше.

— Разбрахме ли се? — попита той, като движеше нагоре-надолу пречупения пръст.

— Раз… раз… а-а-а! Да, да, разбрахме се!

— Сигурен ли си? — настоя мъжът, като изви пръста му наопаки.

— Да, а-а-а! Да… ау-ау! Абсолютно сигурен!

— Една седмица. — Мъжът пусна пръста, отвори задната врата на колата и изчезна в нощта.

Кристофър Томас го изпрати с поглед, като придържаше с длан пречупения си на две пръст. Цялата му ръка до китката пулсираше и го болеше ужасно. Известно време той я притискаше към гърдите си, хапейки долната си устна, за да не завие с глас. Ала болката не преминаваше и накрая Томас вкара ключа в запалването, завъртя го и внимателно подкара колата.

Джеф Линдзи

2

— Какъв щедър домакин — каза Джъстин.

Каква наивница, помисли си той. Била ходила вече два пъти в Европа, както не бе пропуснала да го уведоми още преди излитането на самолета. Веднъж за месец в Лондон преди втори курс в онзи колеж някъде около Остин — той така и не можеше да му запомни името — и после за цели четири месеца в Амстердам на нещо като стаж към Райксмузеум. По време на този стаж тя бе понаучила — или поне така твърдеше — това-онова за живописта; самият той имаше съмнения по въпроса, макар никога да не ги изразяваше гласно. В света на изкуството една дискретно повдигната вежда често е напълно достатъчна.

Кристофър Томас я погледна през масата в ресторанта. Усмихна й се.

— Щедростта е привилегия на богатите — отбеляза той. — Лично аз не си спомням нито един случай заможни хора да са били — как да го кажа? — стиснати в гостоприемството си към мен. А ти?

Тя си замълча. И причината да не отговори, помисли си Кристофър, беше, че тя всъщност никога не бе общувала с такива хора. Бе завързвала подобни познанства чрез музея, но едно е да се познаваш с някого, а друго — да бъдеш приет в социалната му среда. Докато при него беше съвсем различно. Той не само беше женен за Роузмари, но си бе извоювал, и то със собствени сили, място в артистичните среди. Идваше от нищото, но и това си имаше своите предимства, особено за хамелеон като него. Помагаше му да се слее с фона. Да мисли като околните. Беше лесно. Хора на изкуството се вслушваха в думите му, засвидетелстваха му уважение.

Джъстин се пресегна към бутилката „Шабли“, която собственикът на заведението бе оставил на масата им. Наля догоре чашата му, после допълни и своята.

— Да, май наистина не съм свикнала с това — каза тя, чувствайки се някак си чужда, не на място в тази кула от слонова кост. Не й беше за пръв път. Така се бе чувствала и в университета, и практически навсякъде оттогава насам. — Но трябва да призная, че ми харесва.

Той отпи малка глътка от виното.

— Разбира се. На кого не би му харесало?

— Със сигурност е по-приятно, отколкото да работиш.

Той размаха шеговито показалец пред лицето й. Малкият пръст на ръката му беше бинтован.

— Виж какво, ние работим! Забрави ли? На международна конференция сме от името на музея. Не защото сме искали да прекараме пет дни във Франция. Не защото толкова държим да отседнем в „Шато Белпиерс“. Нито защото обичаме да седим в подобни заведения и да пием „Шабли“. Ако това беше причината, можехме да отидем и в Напа.

Тя се засмя притеснено.

— Да, разбира се. Понякога забравям.

— А не бива.

— Я ми припомни, какво ти беше на ръката?

— Няма да ти кажа, както не ти казах и предишния път, когато ме попита.