Няма покой за мъртвите

Двамата отново замълчаха. Тя погледна през рамото му към редицата тополи от другата страна на площада. В сянката на дърветата, на малка правоъгълна площадка от рохкава бяла пръст, неколцина мъже с вълнени каскети играеха петанк. Единият от мъжете бе спечелил точка, забеляза Джъстин, и останалите се изреждаха да го тупат по рамото и да го поздравяват за скромния, но заслужен триумф. Малко по-нататък, зад играчите на петанк, на ъгъла имаше църква; пълна жена в черни дрехи стоеше на стълбите пред отворената врата и гледаше към тях.

Кристофър погледна часовника си.

— По-добре да се връщаме в шатото. Четири часът е, в пет има лекция. Смятам, че е редно да присъстваме.

Всички щяха да присъстват на лекцията — и шестимата познавачи на изкуството, поканени от техния домакин, както и дванайсетте специално наети експерти. Щяха да слушат, да задават въпроси, а после да обявят почивка за по един аперитив преди вечерята. Програмата едва ли можеше да се нарече непосилна.

Джъстин пресуши чашата си. У дома тя никога не пиеше вино в четири следобед, но тук беше Франция! Чувстваше се… едва ли не щастлива. Когато Кристофър я покани да го придружи в тази командировка, отначало се бе поколебала. Преди никога не бе пътувала заедно с него и не беше сигурна дали и сега го иска. Та той й беше шеф и макар на няколко пъти да бяха преминавали границата на приличието, беше и женен, при това тя познаваше лично Роузмари. Никога не би предприела нещо такова по своя инициатива, но той я бе хванал в момент, когато се беше чувствала слаба и уязвима, и тя бе приела. Какво друго й оставаше?

С поканата си за съвместното пътуване той сякаш повдигаше мизата, искаше да се изфука с поредното си завоевание. Е, ако имаше сериозни намерения, може би тя бе готова да ги сподели. В момента не беше обвързана с когото и да било. Разбира се, той имаше и други любовници и всички го знаеха, включително Роузмари, или поне така говореха хората.

Тя си припомни разговора им за сегашната командировка…

— Чувала ли си за Карл Портър? — бе я попитал той. — Фондацията „Портър“?

— Да — бе отвърнала тя, макар да не беше чувала, но се бе зарекла да провери в „Гугъл“.

— Понякога се забравя, че зад тези фондации стоят истински хора. Карл живее от години във Франция. Изкарва парите си от козметика: червила, гримове, такива работи. Евтина стока. Както и да е. Та на Карл и жена му им бе омръзнало от Палм Бийч и решиха да се преместят във Франция. Той е крупен колекционер. При това знае какво върши. Понастоящем притежава огромна колекция и обича да я споделя с други.

Изведнъж бе започнало да й се прояснява.

— Да я споделя? Искаш да кажеш, че има възможност да дари нещо на музея?

Кристофър бе поклатил глава.

— Не. Карл е стиснат. Ако зависеше от него, щеше да отнесе всичко в гроба.

— А тази покана?

— Представата на Карл за „споделяне“ е да покани разни хора на гости и да им се похвали с картините си — бе обяснил той. — Затова организира тези тъй наречени конференции. Траят по четири-пет дни, понякога цяла седмица. Кани други колекционери и разни хора, които нарича експерти, от музеи и галерии. Такива като нас.

— И от нас се иска да си заслужим храната и подслона?

Кристофър се бе усмихнал.

— Именно. От теб конкретно нищо не се иска. Поканата до музея беше за двама. Разбира се, ако ми кажеш, че не искаш, винаги мога да поканя някоя друга…

— Не, ще дойда.

Джъстин се върна в настоящето, пред очите й беше лицето на Кристофър Томас — ъгловато и мъжествено, устните застинали в ехидна усмивка.

Кристофър изглеждаше доволен. За себе си тя не хранеше никакви илюзии защо я бе поканил. За развлечение. Той дори бе използвал тази дума, за да опише случилото се между тях. Развлечение. Това би трябвало да я разгневи, но за своя изненада Джъстин откри, че не му се сърди. В известен смисъл дори бе поласкана — великият Кристофър Томас я смяташе за забавна, за годна да му достави развлечение. И за какво друго? Още преди много време тя си бе казала, че при тези неща няма генерална репетиция. На човек веднъж му се дава шанс в живота — грабвай каквото можеш, втори път няма да има. Тя се бе издигнала със собствени сили от една социална среда, за която малцина във възвишения свят на изкуството изобщо бяха чували, и нямаше намерение да се връща там. Беше запазила работата си благодарение на него; получаваше покани за светски събития, защото той беше така добър да й ги отстъпи; и сега се намираше във Франция само защото Кристофър Томас бе имал любезността да я вземе със себе си. Ако от нея се искаше да спят в една стая, цената не беше прекалено висока. Тя с готовност участваше в сделката — нещо, което си повтаряше от седмици насам.