Няма покой за мъртвите

— Изобщо не знам за какво говориш.

— А, така ли?

— Точно така.

Джъстин го пусна и си тръгна, а той остана да разтрива ръката си, където го беше стиснала. Щеше да я накара да си плати.

Същия ден след вечеря Карл му каза:

— Крис, ела горе да ти покажа нещо наистина интересно. Само ти.

— Разбира се, Карл. Сега ли?

Карл кимна и го поведе по стълбите към втория етаж, към една стая, в която Кристофър никога преди не беше влизал. Малкият интимен салон беше с шестоъгълна форма и се намираше в кулата на шатото. Вътре имаше библиотека, няколко малки картини по стените и гоблен над камината.

— Пусен — каза Карл, сочейки към картина, на която беше изобразен седнал мъж на фона на идиличен пасторален пейзаж. — Прелестна малка картина. Блънт е писал за нея. Всъщност неговата статия привлече вниманието ми.

Той затвори вратата, за да не ги види някой случайно минаващ в този момент по коридора.

— Човек трябва да се пази — отбеляза Карл. — Виж сега това.

Той издърпа едно от чекмеджетата на скрина до прозореца и извади малка картина с размери на книга, с позлатена рамка.

— Великолепна е — каза Кристофър, като се наведе, за да я разгледа отблизо. Изобразяваше млада жена и две момчета ангели; лицата им бяха определено ангелски. Можеше да бъде само на един художник. — Да, наистина е великолепна.

Карл го наблюдаваше внимателно.

— Знаеш ли кой е…

Кристофър го прекъсна с тих глас.

— Виждам кой е. — Той замълча, после продължи: — А ти какво очакваш, да ти кажа „Да, това е той“?

Карл вдигна рамене.

— Изобщо не искам да ми казваш кой е. Искам да ми кажеш само, че ще отнесеш картината със себе си в Сан Франциско и ще я предадеш на твоя реставратор там. Знаеш кого имам предвид. А пък той ще направи каквото е необходимо.

Кристофър се намръщи.

— Защо да я пренасям аз? Не можеш ли сам да я занесеш?

Карл положи картината върху масата и я погледна влюбено.

— Аз не мога. Не мога да рискувам да ме… засекат. Знаеш го много добре. — Той вдигна лице към Кристофър и задържа погледа му.

Кристофър наистина го знаеше. Знаеше също, че картината, излязла от ателието на Сандро Ботичели, най-вероятно изпод четката на самия майстор, не биваше да попадне в ръцете на митническите власти.

— Така че — продължи Карл — ти си идеален за целта. Казвал ли ти е някой, Кристофър, че лицето ти изразява абсолютна порядъчност? Преуспяващ уредник на музей се връща от конференция във Франция. Никой няма да те спре на митницата и да ти каже: „А сега бихте ли ни разказали нещо за онази картина, която криете в багажа си, мистър Томас?“.

Кристофър погледна Карл, който го наблюдаваше внимателно.

— Съжалявам, че трябва да го припомня точно на теб, Кристофър, стари ми приятелю, но онези, на които някога съм гласувал доверие, а впоследствие са ме… хммм, предали, не са свършили никак добре. Никак.

Кристофър не повярва на ушите си. Карл го заплашваше. Той пристъпи към вратата.

— Е? — попита Карл.

— Трябва да приема, нали? — отвърна с въпрос Кристофър.

Карл пъхна картината в кадифен калъф и му я подаде.

Кристофър прибра картината в стаята си, а после слезе в салона, където бяха насядали останалите гости, увлечени в разговори на чаша кафе преди лягане. Седна при тях. От Джъстин и германката нямаше и следа. След няколко минути той се извини и си тръгна. След разговора си с Карл се чувстваше доста изнервен.

На следващата сутрин почука на вратата на Джъстин и когато тя отвори, се наведе напред и я целуна.

Тя извърна глава на една страна, без да го погледне.

— Моля те! Да не се държим като деца. — Той я хвана за ръката. — Имам една молба към теб. Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се, че мога. И ти го знаеш.

— Трябва да пренесем една картина до Щатите. Можеш ли да я вземеш в ръчния си багаж? Не е голяма.

— Защо пък аз?

Той използва репликата на Карл.

— Казвал ли ти е някой, Джъстин, че лицето ти изразява абсолютна невинност? И че е прелестно?

— Каква е картината?

— Като я видиш, веднага ще я познаеш. — Той замълча за момент. — И така, ще го направиш ли?

Тя помисли малко, после отвърна:

— Ще го направя.

Алегзандър Маккол Смит

3

— Ще се видя с него още довечера — каза Кристофър Томас по мобилния телефон, докато гледаше през стъклената врата на кабинета си към яхтеното пристанище ниско долу. — Ще бъда там в шест.

— Обади ми се, щом приключиш — отвърна гласът отсреща.

Томас се поколеба.

— Ще бъде късно за теб. Нека да ти се обадя сутринта — искам да кажа, когато при теб е сутрин — и ще ти разкажа как е минало.