Няма покой за мъртвите

— Защото хората, които искат аванс, имат парични проблеми. А хората с парични проблеми са отчаяни, а отчаяният човек става непредпазлив. А мен това ме тревожи. И то доста ме тревожи. — Бандини присви очи. — През годините с теб сме правили много пъти бизнес, Кристофър. Трябва ли да започна да се тревожа?

— Не, не, не! — запротестира уредникът. — Не ставай смешен. Всичко е наред. Плати ми, когато я продадеш, няма проблем. Нали? — Кристофър озари стаята с характерната си сияйна усмивка, с която досега толкова успешно си беше проправял път в живота.

Известно време реставраторът го наблюдаваше с преценяващ поглед, после лицето му изведнъж се отпусна, сякаш невидимите струни, които го изопваха отвътре, се бяха скъсали.

— Разбира се — каза той, като потупа Кристофър по рамото. — Няма да отнеме много време. А сега, какво ще кажеш за една грапа?

След като изпрати Томас до входната врата, Бандини се отправи обратно към кабинета си, дълбоко замислен.

Картината беше добра, нямаше съмнение. Той знаеше, че ще вземе повече от три милиона за нея. Можеше да организира дори нещо като мини търг, все пак един Ботичели с такова качество не се появяваше всеки ден на пазара. Ала нещо го притесняваше.

Уредникът на музея. Изглеждаше по-нервен от обикновено. И това се усещаше. А нервността, както е известно, е сигурен предвестник на неприятности. Каквито е най-добре да се избягват… или елиминират.

Той се обади — поотделно — на двамата си предпочитани клиенти, като им описа творбата и се разбра с всеки от тях да им я закара на сутринта с колата си за оглед. После позвъни на още един човек, който определено не му беше клиент и едва ли би различил платно на Ботичели от гравюра на Бенкси.

— Искам да наблюдаваш един човек — каза му той. — Моят… доставчик. Знаеш кого имам предвид.

— Отблизо ли?

— Под микроскоп — отвърна Бандини и му обясни накратко от какво се боеше.

Докато крачеше към кабинета си, Кристофър Томас беше като наелектризиран от прилив на нервна енергия. Опитваше се да мисли положително. Бандини не се бе стреснал от цената. Кристофър беше почти убеден, че реставраторът ще свърши работа, и то скоро. Обикновено така ставаше. Ала този път той го бе подплашил с въпросите си, с настойчивите си изпитателни погледи. Кристофър знаеше добре, че онзи не е някакъв мухльо. Освен изключителен майстор в занаята си и фалшификатор, Бандини беше твърд като камък и не прощаваше лесно. Кристофър бе имал възможност да се убеди в това от лични наблюдения.

Офисите на музея бяха почти празни в този час, по работните си места бяха само неколцина служители от отдела за Далечния изток заради непреодолимата часова разлика. Той влезе в своето светилище, пристъпи към редицата бутилки, строени върху лъснатата до блясък табличка в стил „Ар деко“, и си наля три пръста малцово уиски в кристална чаша. Вдигна я пред очите си, загледа се в отблясъците светлина, които танцуваха в кехлибарената течност, после я поднесе към устните си; ароматният букет от ванилия и дъб погъделичка ноздрите му, течността се плъзна надолу в гърлото и… той чу зад себе си гласа й. Идваше някъде иззад гърба му, откъм вратата на собствения му кабинет.

— Къде беше? Видях те да излизаш с някаква кожена чанта.

Той се обърна на въртящия се стол и я видя. Джъстин.

Неканена.

— Повечето хора чукат, преди да влязат — каза той, преди да й обърне гръб и да отпие още една глътка уиски. — Всъщност забрави какво ти казах. Не повечето. Всички.

Вратата се затвори с мазно щракване и тя каза:

— Повечето хора не биха ти помогнали да прекараш шедьовър от петнайсети век през митницата или греша?

Той се обърна отново на стола си тъкмо за да види самодоволната усмивка, която се бе разляла по красивото й лице.

— Забрави какво ти казах. Не повечето. Никой. Предполагам, че с това, което направих за теб, съм си платила известно отклонение от протокола, ти как мислиш?

Той издиша бавно въздуха от дробовете си, после каза:

— Какво искаш от мен, Джъстин?

— Напоследък ме избягваш. Започвам да се тревожа, че скромното ни партньорство е на път да се провали.

— Нашето „партньорство“?!

— Не ти ли пренесох проклетата картина, по дяволите! — Тя пристъпи крачка към него. — Сложих си главата в торбата. Ти ме накара да рискувам всичко заради проклетото платно!

— Какво си рискувала? — изсмя се презрително Кристофър. — Сама знаеш колко леко мина всичко. Точно както ти бях обещал. Освен това — продължи неумолимо той с метална нотка в гласа — не си спомням да съм те принудил да вършиш каквото и да било.

Колебанието в очите й го изпълни със самодоволство.

— Къде е тя? — попита Джъстин.

— Не е твоя работа.

— Не е моя работа ли?! Толкова е моя работа, все едно аз съм я рисувала. Ние сме партньори, Крис, не го забравяй. И независимо дали ти харесва, или не, ще ми платиш каквото ми дължиш.

— Или? — изграчи дрезгаво той. Пулсът му биеше ускорено в слепоочията, когато остави чашата си на масата, и й отправи поглед, изпълнен със заплаха.