Изведнъж Джъстин усети парализиращ страх. Никога преди тя не го бе виждала откъм тази му страна и извика от ужас, когато Кристофър скочи от стола си, пресече на три скока стаята и я стисна за китките. После я блъсна с всички сили назад в стената.
Пръстите на едната му ръка се свиха около гърлото й.
— Преди да ме заплашваш, скъпа — просъска той, — трябва най-напред да си убедена, че си в състояние да изпълниш заплахата си.
Тя го гледаше, парализирана от ужас, докато лицето му се приближи на два пръста от нейното, усети дъха му по бузите си, зъбите му бяха оголени като на някакво готическо чудовище, погледът на присвитите му очи я изгаряше.
Устните й трепереха, когато прошепна:
— Ти дори не знаеш на какво съм способна, Кристофър.
Искаше й се думите й да звучат твърдо и заплашително, но си даваше сметка, че това не бе така.
Пръстите му се свиха още по-силно около гърлото й; парализиращият страх прониза отново цялото й тяло. Една вена на слепоочието му пулсираше. Без да отделя очи от нейните, той се приближи още повече, докато устните му докоснаха ухото й, а наболата му брада я одраска по шията.
— О, и двамата знаем на какво си способна, скъпа. На моменти съм бивал приятно изненадан.
4
Главната галерия на музея „Макфол“ бръмчеше от приглушени гласове и нервен смях. Артистичният елит на Сан Франциско се бе събрал в целия си блясък: уредници на музеи и колекционери на картини, художници и галеристи, висша мода, татуировки, особено татуировки, върху гърбове и ръце на млади и недотам млади мъже и жени; никой не поглеждаше към изложените творби, някои рецитираха задъхано сивитата си, други се преструваха на отегчени, докато клепачите им пърхаха като крилца на колибри, търсейки в множеството потенциален покровител, пред когото да си излеят душата.
Роузмари Томас спря за миг, колкото да си поеме дъх, облегна се на стената и се загледа в тълпата от сноби и псевдоинтелектуалци, облечени почти до един в черно, много от които познаваше от години, но на кого от тях би могла да се довери? Дали знаеха? Дали не й се присмиваха зад гърба?
Самата мисъл, че се бе превърнала в посмешище, в обект на състрадание, беше непоносима.
Но нима двамата заедно не го бяха решили така: неговата кариера да се развива с предимство?
Колко пъти й го бе казвал? И тя му бе вярвала, доволна в ролята си на тихата, подкрепяща съпруга си женичка с добър произход: дъщеря на провинциално буржоазно семейство от Шейкър Хайтс, Охайо; бал на дебютантките, диплома на бакалавър от колежа „Уелсли“, магистратура от престижния нюйоркски Институт за изящни изкуства.
Музеят до голяма степен дължеше репутацията си на Роузмари. Благодарение на семейните си контакти тя бе успяла да се свърже със стари европейски фамилии и да ги предума да дарят редки творби на техния музей, вместо на по-големите и далеч по-лъскави калифорнийски институции. А сега Кристофър изграждаше колекцията от съвременно изкуство — онова, което привличаше снобската публика, която иначе не проявяваше почти никакъв интерес към рицарски доспехи и готически потири. Самата Роузмари се чувстваше като стара безинтересна реликва, някога гръбнак на музея, а днес никому ненужна, незабележима, готова да бъде изхвърлена на боклука.
След всичко, което бе принудена да изтърпи — жените, униженията — сега той искаше развод.
Лицето на Кристофър, устните му, изкривени в ехидна усмивка, изгаряха съзнанието й, докато очите й регистрираха лицето на друг мъж.
— О! — Тя си пое припряно дъх. — Тони.
— Добре ли си?
— Аз ли? Ами да, добре съм. Разбира се. —
— Изглеждаш някак зачервена.
— Не, не… нищо ми няма. Тези светски събития, нали знаеш?
— Е, да, не е лесно да си уредник на музей, но пък за мен е удоволствие да видя новата ви блестяща придобивка.