Няма покой за мъртвите

— И така, как ти се струва този Полък? — попита той Тони Олсън.

— Брилянтен. Наелектризиращ. И доста скъп.

— И ш-ш-шладникав — изфъфли Питър Хюсън, като се вклини помежду им.

Беше пиян и заваляше думите.

Кристофър въздъхна шумно.

— Моят шурей не е в състояние да забележи вътрешната структура на сюжета, ритъма на капките, преплитащите се абстрактни форми, наподобяващи езически танц…

Питър изпръхтя през носа си, но преди да бе казал нещо, Кристофър го улови за лакътя, дръпна го към себе си и просъска в ухото му:

— Питър, разкарай се веднага! Никой не те е канил тук.

— Не се занасяй, Томас, сякаш не се знаем! — изригна Питър; алкохолният му дъх удари Кристофър в лицето като мокра гъба.

— Крис…

Кристофър пусна шурея си и се извърна към познатия женски глас.

— Оставих поне десет съобщения на гласовата ти поща — каза тя.

Хейл Пратчет.

Кристофър забеляза тълпата, която го обкръжаваше все по-плътно: художници и колекционери, дори самият директор на музея Алекс Хълтгрен — човек, напълно лишен от чувство за хумор, и членът на Управителния съвет Тони Олсън.

— Не мога да говоря сега — прошепна той на Хейл. — Ще ти се обадя.

— Само ми обещаваш…

— Коя е тази, Крис? — попита Джъстин Оулгард, като пристъпи крачка напред и се изправи лице в лице с Хейл Пратчет.

— Тъкмо щях да му задам същия въпрос — сопна се Хейл, като оглеждаше нацупено Джъстин.

Кристофър поглеждаше ту към едната, ту към другата.

— Не мога, Хейл, не и тук — прошепна той в ухото й.

— Я, ти помниш името ми, каква изненада! — изсмя се изкуствено тя; ръката му я стискаше като клещи над лакътя. — Не се тревожи, няма да правя сцена.

— Ти вече я направи. — Кристофър се огледа. Директорът на музея, Тони Олсън, Джъстин — всички го наблюдаваха внимателно.

Той се насили да се усмихне, за да разсее напрежението, но със свободната си ръка Хейл Пратчет се опитваше да приглади косата му — изтъркан жест, който без съмнение бе видяла в някой филм, всичко в нея беше театър и бутафория. Той бездруго щеше да я спре, поведението й беше крайно неуместно, дори вече бе вдигнал ръка, за да й попречи, но в този момент видя Роузмари, която разблъскваше тълпата на път към него, с изкривено от гняв лице.

— Стига!

Роузмари Томас се стресна от собствения си глас — много по-силен, отколкото бе очаквала. Тя перна Хейл Пратчет през ръката, с която посягаше към съпруга й.

— Какво, по дя… — зяпна Хейл.

— Какво си направил ти за мен? — крещеше Роузмари на съпруга си. — За мен?

Цялото й тяло трепереше, но това нямаше никакво значение; нищо нямаше значение.

— Само като си помисля какво пожертвах заради теб, всичките тези години, живота си и какво получих в замяна?

— Роузмари, моля те. — Кристофър правеше ритмични движения с длани във въздуха, сякаш усмиряваше куче, а лицето му беше изкривено в неподвижна усмивка.

Тълпата около тях бе утихнала, тишината се разпространяваше в концентрични кръгове, като вълни в езеро, докато накрая останаха да разговарят само малки групички по ъглите — нестроен хор от приглушени далечни гласове.

Кристофър посегна към Роузмари, но тя го плесна през ръката и отстъпи крачка назад.

— Роузмари…

— Мръсник такъв! Аз ти дадох всичко това. А сега ти…

— Роузмари, моля те. Ти си пила, скъпа, не си на себе си.

Той успя да я прегърне през рамо, но Роузмари се отскубна от ръката му.

— Нищо не съм пила. Никога не съм била по-трезва. — Звукът от собствения й глас все така я стряскаше, но беше твърде късно, за да се спре. — Значи искаш развод, така ли, Кристофър? Ще видим тази работа.

Изведнъж залата се завъртя, таванът се люшна на една страна, подът се надигна да го посрещне; тя видя как Джъстин присви очи, видя тънката усмивчица върху устните на Хейл Пратчет; Тони Олсън гледаше намръщено, а разните художници, търговци на картини, уредници на музеи приличаха на гротескни образи от гравюри на Домие, които я фиксираха с поглед, и в този момент залата оживя, сякаш някой бе натиснал копчето на видео, поставено на пауза, хората отново заговориха помежду си, но някак плахо, гузно, извърнали поглед встрани, давайки си вид, че нищо не се бе случило. Но беше твърде късно — истината за стореното от нея насред изложбата, насред музея я разтърси отвътре като спазъм. Със сълзи в очите и червени петна на лицето тя разблъска тълпата и избяга от залата.

Джонатан Сантлоуфър

5

— Мамо?

Денят й бе започнал едва преди пет секунди, а Роузмари вече изпитваше ужас от онова, което предстоеше. Тя се обърна по гръб и с мъка отвори очи. Дъщеря й беше застанала до леглото, още по пижама, стиснала под мишница кукла Барби.

— Мамо, будна ли си?

— Да, миличка.

— Къде е татко?

Половината на Крис в леглото беше подозрително празна. Роузмари се прокашля.

— Днес трябваше да тръгне по-рано за работа.

Лъжата беше очевидна дори за едно дете. Но това не пречеше на Роузмари да я използва отново и отново.

Лейла я изгледа с укор.

— Очите ти са подпухнали.

— Така ли? — Роузмари знаеше, че са подпухнали. — Спала съм… дълбоко.

— Хубаво ли беше партито, мамо?

Роузмари не отговори.

— Брат ти буден ли е?

— Долу е. Гладни сме.