Няма покой за мъртвите

— Помоли Елси да ви направи закуска.

— Твоите палачинки ни харесват повече, мамо!

Дъщеря й стоеше и я чакаше. Роузмари отметна завивките и стана от леглото. Случилото се снощи щеше рано или късно да я връхлети, но дотогава можеше поне да си дава вид, че денят е като всички други.

Заради децата.

Заради собствения си разсъдък.

Първият знак, че това нямаше да бъде един обичаен ден от живота на Роузмари Хюсън Томас, дойде в единайсет часа, след закуската с палачинки. Децата й се бяха нахранили; тя се бе преструвала, че яде. После с помощта на домашната си помощница Елси сортира дрехите за химическо чистене, напомни й да повика човек за измиване на прозорците следващата седмица и тъй като бе получила напомнителна картичка от семейния зъболекар, тя позвъни, за да запази час за себе си и децата.

Нормален ден, като всички останали.

Обичайните домашни задължения.

И тогава, тъкмо когато се готвеше да излезе в градината, за да отреже няколко цъфнали рози, Елси се приближи към нея с безжичния домашен телефон.

— От музея търсят мистър Томас.

Роузмари изчака Елси да се отдалечи, за да не чува разговора.

— Ало?

— Добро утро, мисис Томас. Обажда се секретарката на Крис. Съжалявам, че се налага да го безпокоя у дома — изгука тя. — Но възникна нещо, което изисква неговото внимание колкото се може по-скоро. Може ли да говоря с мистър Томас?

— Него го няма.

— О-о-о?

Една-единствена сричка, но заредена с подтекст. Бузите на Роузмари пламнаха от гняв и обида, но дързостта й от предишната нощ се бе изпарила, отстъпвайки място на още по-голяма плахост. Каза си, че е най-добре да си мълчи, да не дава никаква излишна информация.

Тя впрегна цялото си самообладание и попита с равен тон:

— Опитахте ли на мобилния му телефон?

— Много пъти. Мистър Олсън настоява да говори с него. Имате ли представа къде бих могла да го открия?

— Не знам, съжалявам.

— Или кога ще си бъде вкъщи?

— И това не знам.

— А вие ще бъдете ли днес в музея, мисис Томас?

Тази долна интригантка май се опитваше да я уязви. Отделът, в който работеше Роузмари, нямаше нищо общо с нейния. Подпитваше, колкото да изкопчи информация за Крис, това беше истината.

— Не, днес няма да бъда. А сега, ако ме извините…

— Значи нямате представа къде бих могла да открия съпруга ви?

Роузмари се престори, че не е чула въпроса, и затвори, преди секретарката да бе успяла да каже още нещо.

Тя не чу отварянето на вратата и дори стъпките му.

Брат й — последният човек, когото би желала да види в този ден — се появи със самодоволна усмивка в дома й, неканен. Още от детството им, прекарано заедно, той бе свикнал да я тормози, когато бе най-уязвима. И сега пристигна „тъкмо навреме за по един коктейл“, като липсата на ентусиазъм от нейна страна не му попречи да помоли Елси да докара количката с бутилките.

Оставена без избор, Роузмари остави на Елси грижата за вечерята на децата и се върна в дневната при Питър, който междувременно се бе разположил като у дома си и си бе налял питие.

— Дори да ме бяха вързали, щях да прегриза въжетата и да дойда, защото нямам търпение да чуя какво си им подготвила на бис. Ще строшиш сватбения ви сервиз в главата на Крис може би? Или ще скочиш с колата му в басейна? Надявам се да е нещо подобаващо зрелищно. Едно питие за теб, Роузи? Ще ми простиш откровеността, но изглеждаш като човек, който има нужда да се подкрепи с нещо.

— Не, благодаря. Изненадана съм, че нямаш махмурлук. Снощи добре се беше подредил.

— Но не съм бил толкова пиян, че да не оценя подобаващо въздействието на шоуто, което устрои. Господи, Роузи! — Той вдигна чашата си за подигравателен поздрав. — Ти ме накара да се гордея с теб. Как само се изправи срещу Крис, заобиколен от бивши и настоящи любовници, които жадно попиваха всяка твоя обвинителна дума! А и служителите от музея бяха провисили ченета. Беше уникално! Не съм подозирал, че имаш такива заложби. — Той й намигна. — Кой знае на какво още си способна…

— Млъкни, Питър! — сопна се тя.

Той й се усмихна над ръба на чашата си, докато отпиваше.

— Онзи долен развратник няма ли да седне с нас за по едно питие?

— Не се надявай много.

Питър се изсмя.

— Какво ли има да каже мръсникът за свое оправдание сега, след като греховете му бяха изобличени? Може би се е разкаял? Донесъл ти е цветя? Някое изискано бижу?

— Не съм го виждала днес.

Питър постави чашата си на масичката и се наведе напред.

— Сериозно?

— Снощи… не се прибра у дома.

— Хммм. Интересно… Не смятам, че Крис е от онези, които лесно подвиват опашка. — Питър я изгледа лукаво. — Разбира се, кой би могъл да го обвини, че не му се прибира в семейното гнездо след скандала, който му вдигна снощи? Предполагам, че се прави на обиден.

— Типично в негов стил, нали?

Питър отново се пресегна към чашата си и отпи, докато я гледаше замислено.

— Във всеки случай, не е в твой стил да говориш против Крис. Макар да знаеш, че той е едно лъжливо, развратно, безскрупулно копеле, ти досега винаги си го защитавала. Досега. Защо изведнъж смени тона?

— Той поиска развод.

Тайната беше разкрита. Всички и бездруго вече знаеха. Нямаше смисъл да се преструва.