Няма покой за мъртвите

— Познавам поне десетина занаятчии, които могат да ми изработят такава за по-малко от пет долара. — Тя се обърна и закрачи, теглейки куфара след себе си. Прави се на силна, каза си тя. — Оставете ме на мира, дяволите да ви вземат!

Нън трябваше да се затича, за да я настигне.

— Може ли да поговоря с вас за минута?

— Не може дори за секунда! — Тя спря и му хвърли унищожителен поглед. — Как смеете да ми се натрапвате със значката и инсинуациите си?!

— Не помня да съм правил каквито и да било инсинуации, госпожо.

Роузмари продължи пътя си, докато Нън подтичваше след нея. Тя преметна със замах ръчната си чанта през рамо, като едва не го перна през лицето.

— Съпругът ви е изчезнал.

— Така ли?

— Това не ви ли засяга?

Роузмари преглътна.

— Заниманията на съпруга ми не ме засягат.

— Наистина ли? — Той се опита да я погледне в очите, но напразно.

— Допреди две седмици може и да е било различно, но не и сега. Кристофър ми даде ясно да разбера, че съм му в тежест както професионално, така и в личен план. Защо да ме е грижа за него? — Тя си пое дълбоко дъх, издиша, после вдиша отново. — Така че не знам къде е, нито ме интересува. — Тя достигна до автоматичните врати и когато те се отвориха, излезе от терминала. Движението беше оживено, шумът оглушителен. За миг се поколеба дали да не пресече между движещите се коли, за да избяга от нахалното ченге, но после реши, че не си струва. Намери пешеходната пътека и зачака светофара. — Моля ви, просто… си вървете.

— Чух, че сте се скарали. Какво друго?

Роузмари продължаваше да си придава важност, макар да усещаше как кръвта в главата й пулсира.

— Вие сте полицаят, би трябвало да знаете.

— Добре, нека тогава да ви кажа какво знам. Съпругът ви току-що бил поискал развод, въпросната вечер вие сте изпаднали в нервна криза.

— Е, и?

— И сте се скарали, и то пред хора.

— Каква глупачка бях! Да се изложа по такъв начин… — Роузмари се опита да се усмихне. Светна зелено и тя повлече куфара си през четирите платна на шосето. — И за какво?! Заради някакъв надут, развратен, превзет негодник, който ме използва, използва и парите ми от бог знае колко години насам! Ненавиждам го! — извика тя, макар при тези думи част от нея да изпита остра болка.

Когато стигна до отсрещния тротоар, тя се шмугна в сградата на обществения паркинг, пое си дълбоко дъх и ускори крачка; на Нън не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

— И нямате представа къде е той сега?

— Не, нито пък ме е грижа, че го няма. Ако Бог беше наполовина толкова добър, колкото твърдят проповедниците, щеше да направи така, че никога да не се върне. — Роузмари се спря и се обърна към Нън; лицата им почти се допираха. — Ясно ли се изразих, господин полицай?

— Независимо дали ви е приятно, или не, ще трябва да приемете последствията от станалото.

— Казах ви, Кристофър Томас вече не ме засяга.

— Боя се, че ви засяга. — Нън я погледна в очите, светлосини и тъжни. Позата й на мъжко момиче не минаваше пред него. — Какво ще кажете да седнем някъде на чаша кафе и да обсъдим въпроса?

— Вижте, мистър…

— Полицейски инспектор Джон Нън. От полицейското управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“.

Тя го огледа подозрително.

— И защо трябва да разговарям с вас?

— Приех да се срещнем, защото един мой приятел, всъщност наш общ приятел, ми изви ръцете.

— И как се казва той?

— Тони Олсън. — Той я наблюдаваше внимателно: очите й се разшириха. — Тони се безпокои за съпруга ви.

— Нека. На мен пък ми е все едно.

— Вие изобщо ли не се безпокоите, че съпругът ви е изчезнал?

— Изчезнал е твърде силна дума.

— Която обаче е приложима в случая, мисис Томас. Никой не го е виждал и чувал от две седмици. Не ходи на работа. Не отговаря на телефона. Не получава имейлите си.

Роузмари прехапа устна.

— Аз… не знам къде е. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Вие сте последната, която го е видяла жив.

— Заплашвате ли ме?

— Отбелязвам очевиден факт, мисис Томас. Всички на онзи прием в музея са ви видели как напускате тичешком залата. А съпругът ви е изтичал след вас. И никой, ама никой не го е виждал оттогава. Знам това, защото съм ги разпитал до един, без вас. — Нън помълча малко, за да й даде възможност да осмисли чутото. — Сега ви се дава възможност да разговаряте с мен неофициално. Колко време ще продължи така… — Той вдигна рамене.

Роузмари преглътна с усилие.

— Откъде се познавате с Тони?

— Отдавна се знаем. Дълга история. — Той хвана куфара й за дръжката. — Къде е колата ви?

Тя изтръгна багажа си от ръката му.

— Не е ваша работа!

— Последен шанс, мисис Томас. Официално или неофициално ще говорим? Вие избирате.

Роузмари помълча известно време, после каза:

— Има едно бистро на пет минути от тук, през десет пресечки в северна посока. Ще се видим там.

* * *