Няма покой за мъртвите

Бяха му я описали като плаха, свенлива жена, но първите му впечатления от нея нямаха нищо общо с тази представа. Въпреки това той си каза, че всичко е поза, че Роузмари Томас е една наранена душа, която само си придава невъзмутим вид. Беше доста хубавичка, не точно красавица, но имаше тъжни сини очи, великолепна фигура, която не убягна от погледа му, и бронзов загар, придобит от престоя в Мексико. Допадаше му, че докато разговаряха, тя го гледаше в очите, като се насилваше погледът й да не издаде, че е уязвима.

Не, Роузмари Томас по нищо не приличаше на заподозрените, с които бе свикнал да си има работа.

В какво ме набута, Олсън?

Тя пристигна пет минути след него, намести се върху тапицираната с изкуствена червена кожа пейка насреща му и вдигна ламинираното меню като щит пред лицето си.

Нън хвърли поглед върху предлагания типичен за крайпътно заведение асортимент. Наоколо се мотаеха сервитьорки, облечени в еднакви бели униформи. Той я попита:

— Какво да ви поръчам?

— Тишина и спокойствие.

Нън се засмя. Тя бутна менюто настрана.

— Не съм гладна, а и от миризмата на гранясала мазнина от кухнята ми прилошава. Ако имате нещо да ме питате, давайте, ако не, не ми губете времето.

— Вие избрахте заведението, не аз.

— Аз съм известна с това, че правя винаги грешния избор. — Роузмари се опита да се усмихне, но от очите й бликнаха сълзи. След малко каза: — Обикновено не съм такава. От двама ни Кристофър беше по-злият. Сега, откакто го няма, сякаш откривам лошата си страна.

— Откакто го няма?

— Няма го в живота ми, не че си е отишъл от този свят. — Роузмари попи сълзите си с хартиена салфетка. — Виждате ли, точно затова не искам да разговарям с вас. Кажа нещо, и после вие така изкривявате думите ми, че да звучат като самообвинение.

— Чуйте, мисис Томас, аз не знам какво се е случило със съпруга ви, но ако нещо се е случило, този разговор между нас е просто генерална репетиция за онова, което ви очаква. Така че на практика ви правя услуга.

Роузмари отново се наежи.

— Значи трябва да ви бъда благодарна, така ли?

— Може да продължавате с ехидните си забележки, а може и заедно да се опитаме да разберем какво се е случило с мистър Томас.

— Ето тук се различаваме. В онази ужасна вечер Кристофър изчезна от живота ми, от което съм доволна. — Тя изправи гръб и изпъчи гърди, за да подчертае думите си.

— И така, какво се случи в онази ужасна вечер?

— Вие сте този, който все търси фактите. Вие ми кажете.

— Тръгнали сте си с гръм и трясък от музея, а Кристофър ви е последвал. Чули са ви да спорите, да си отправяте взаимни обвинения…

Роузмари отвърна:

— Казах му, че е жалък, а той ми каза, че съм фригидна. Но онова, което наистина ме вбеси, бе обвинението, че вися като камък на шията му. Сякаш му пречех да живее, да се развива. Докато истината е точно обратната: моите пари и пълната ми отдаденост на кариерата му го направиха това, което е.

— Това положително ви е разгневило.

— Мисля, че вече ви го казах. — Тя млъкна за миг. — Какво, сега психоанализа ли ще ми правите?

Нън се усмихна; до масата им се появи сервитьорка, за да вземе поръчката. За негова изненада Роузмари поиска хамбургер с всички възможни гарнитури, двойна порция пържени картофи и кока-кола. Той си поръча черно кафе без захар.

— И какво стана, след като се скарахте?

— Аз си отидох у дома. Не знам какво е правил Кристофър, нито пък ме интересува.

Нън й остави възможност да допълни историята си. Когато тя замълча, без да каже нищо повече, той попита:

— Не пропускате ли нещо?

— Да. Забравих да ви кажа, че ненавиждам този мръсник!

Нън понижи глас.

— Мисис Томас, казах ви вече. Говорих с много хора. С кого ли не. Знам, че сте се прибрали у дома… от един момент нататък. — Той я наблюдаваше внимателно и видя паниката в очите й. — Разговарях с охраната на музея. Чули са ви как се карате. — Той се наведе напред, гласът му премина в шепот. — Защо не ми кажете всичко? Ще ви олекне.

Погледът на Роузмари беше прикован в износения ламиниран плот на масата.

— Нямам нищо за казване.

— Върнали сте се в музея.

— Отидох до кабинета си, исках да остана за малко сама. Бях… — Очите й отново се насълзиха. — Бях толкова засрамена от поведението си…

Нън й кимаше съчувствено, като в същото време се ругаеше наум, че не я бе отвел в управлението и не й бе прочел правата. Но след като, така или иначе, бе проговорила, той не желаеше да я прекъсва.

— Не можех да повярвам колко ниско бях паднала. — Тя вдигна очи и го погледна. — Защо трябваше да се развеждам с него? Та ние и бездруго от години не живеехме като съпрузи. Беше ме яд на него, бях озлобена, чувствах се като болна. След като се скарахме пред музея, аз си казах, че ако не се махна по-далеч от там, ще извърша нещо, за което наистина ще съжалявам. Качих се на колата и подкарах. Не исках да си отида вкъщи в това състояние и по средата на пътя спрях, обърнах и поех обратно.

— И се върнахте в музея? Затворихте се в кабинета си?

Тя кимна.