Огледах се. Дневната на семейство Томас беше достатъчно голяма, за да побере поне четири апартамента като моя, с мраморни камини, кристални полилеи, маслени картини по стените; през френските прозорци се виждаше басейн. Сара би се чувствала щастлива в такъв дом, докато собственичката на всичко това отдавна не знаеше какво е щастие. Когато Закарайъс си тръгна, Роузмари приседна отново на канапето и ме погледна въпросително. След първата ни среща лицето й беше някак по-издължено и изпито, а очите й бяха станали по-големи и още по-красиви.
— Кои са
— О, нали го знаете Ханк, все разни теории са му в главата… — Тя замълча, после попита: — И така, какво ви води насам? Нещо ново?
— Не, нищо. — Изведнъж се почувствах неудобно. — Реших да намина да видя как сте…
Лицето й почервеня.
— Вече ви казах всичко, което знам.
Отидох до прозореца и погледнах към алеята с два реда дървета пред къщата им. Представих си Кристофър Томас, застанал на същото място, където бях аз в момента. На този човек нищо не му бе достатъчно: домът, парите, съпругата, властта и влиянието — някои хора просто нямат засищане.
Върнах се при нея и седнах на канапето.
— Роузмари, искам да бъдеш откровена с мен.
— Напълно откровена съм с вас. — Очите й не изпускаха моите.
— Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш, за тъмните сделки на съпруга си.
Тя не трепна.
— Моля ви, вървете си. Моят адвокат ми каза в никакъв случай да не разговарям с вас.
— Виж, от тук нататък ще става все по-лошо. Ти си главната заподозряна за неговото изчезване. Шансът да се окаже жив е равен на нула. Трябва да ми дадеш информация, която да насочи полицията в друга посока, да свали подозренията от теб. Сега не е моментът да браниш доброто име на семейството си.
Тя въздъхна.
— Чувала съм слухове за разни фалшификати, за дрога. Но знаех, че са именно това: слухове. Някои дори ми бяха забавни. Никога не съм ги възприемала сериозно.
Навън беше започнало да се смрачава.
— А Закарайъс какво…
Тя вдигна глава и погледна през рамото ми. Обърнах се. Прислужницата й бе влязла в стаята. С нея бяха двама служители от управлението, които познавах: Гриджера и Суонсън.
— Какво има? — попитах.
Помислих си, че търсят мен, но те гледаха към Роузмари. Обърнах се към нея. Никога няма да забравя погледа й.
Гриджера каза:
— Роузмари Томас, имаме заповед за арестуването ви.
7
Йозеф Артур Крьоге мразеше лятото. Не просто жегата, а нагласата, която тя предизвикваше у хората, пълната липса на професионализъм сред неговите музейни работници. Сякаш за тях топлото време беше не просто повод за добро настроение, а оправдание за липсата на всякаква отговорност. На него му беше известно, че всяка година половината от служителите му прекарваха ваканцията си на някой средиземноморски плаж, макар да не знаеше къде точно, а и не се интересуваше.
Историческият музей в Берлин беше единственото нещо, което занимаваше съзнанието му, откакто бе поел поста директор преди близо две десетилетия. Учен по професия — а според някои и по призвание — Крьоге твърдо вярваше в трудолюбието и последователността.
Днес, както всеки друг ден, той бе излязъл от апартамента си в Мите, в горната част на Фридрихщрасе, точно в 8:12 ч., бе взел У-бана до Музеумсинзел и бе пристигнал в музея точно в девет. След като отдели шест минути вместо обичайните десет за преглед на задачите си за деня, той се сети, че онзи сандък от Америка вече цяла седмица се търкаля в подземното хранилище. Това беше прекалено. Крьоге се разтресе от благочестив гняв, че един от най-ценните експонати на музея, радващ се на огромна популярност сред посетителите, отлежаваше в някакво влажно мазе.
Той посегна към телефона, но си спомни, че както всички останали, и аранжорите бяха в отпуск.
Коридорът, водещ към хранилището, беше топъл и душен поради спирането на климатичната инсталация нощно време — един жалък опит за пестене на електричество, който Крьоге не одобряваше, въпреки че бе приет с гласуване от Управителния съвет, и който особено много го дразнеше в моменти като този, когато колосаната му бяла риза вече лепнеше върху охраненото му тяло.