Няма покой за мъртвите

— Ала Кристофър не би бил Кристофър, ако можеше да остави нещата просто така. Той трябваше да ме измъчи докрай. Държеше последната дума да е негова.

— Той ви е проследил?

— Не можеше да остави нещата така — повтори тя, останала без дъх.

— И е дошъл в кабинета ви?

— Първата ми грешка беше да си помисля, че сме в състояние да поговорим като възпитани хора.

— Бил е бесен.

— Беше обзет от ярост. — Тя въздъхна. — Докато на мен съзнанието ми се беше прояснило… донякъде. Казах си, че няма да слизам на неговото равнище на детински заяждания и обиди. С брака ни отдавна беше свършено и колкото по-скоро приемех този факт, толкова по-щастлива щях да бъда. — Тя се взря в лицето на Нън. — Това беше една от причините да замина за Мексико. Дошъл бе моментът да се погрижа за себе си. Да преоткрия някогашната Роузмари, онази, която бе успяла да привлече Кристофър.

— Какво стана, след като той ви последва в кабинета ви?

— Отново се скарахме. Аз хвърлих нещо по него. Той хвърли нещо по мен. Беше шумно и срамно. Един от охраната дойде да види какво става. В този момент бях на края на силите си, така че просто взех чантата си и се махнах.

Погледите им се срещнаха. Той забеляза, че сред синьото на ирисите й имаше и сребристо, като диамантен прах. Очите й бяха много красиви.

— Оттогава не съм го виждала. — Роузмари почти се усмихна. — Но до ден-днешен, като се сетя, ми оживява пред очите: червен като цвекло, потен, озъбен… с треперещи ръце… Приличаше на… гаргойл. — Тя се засмя мрачно. — Този образ се е запечатал в съзнанието ми. Всеки път, когато се сетя за предстоящия развод и ме обхване страх, си го представям в този му вид и… ми минава. — Прехапа долната си устна. — Но когато си тръгнах, беше жив.

Това можеше и да е вярно, но Нън вече я бе уловил в лъжа. Макар че пазачът се бе качил в кабинета й, за да провери какво става, той не бе споменал, че я е видял да си тръгва. Всъщност човекът ясно си спомняше как Роузмари усмихнато го бе уверила, че са имали малко семейно спречкване, но сега всичко било наред. Ала Нън не бързаше да я изобличава. Засега.

Той погледна жената срещу себе си.

— Искам да ви помоля за една услуга. — Тя вдигна лице, но не каза нищо. — Искам да дойдете с мен до управлението и да дадете показания. Това ще изясни нещата и повече няма да ви закачаме.

— А защо да го правя?

— А защо не? — попита той. — Ще приключите веднъж завинаги с тази история и ще изчистите името си.

— Не съм допускала, че името ми е опетнено.

— Просто ще повторите всичко, което ми казахте сега, и това е.

— Когато нещата опрат до писмени показания, нищо не е толкова просто.

Нън усещаше, че тя няма да се даде толкова лесно.

— Ама нали сте си тръгнали от кабинета? Формално погледнато, онзи пазач е последният, който е видял Кристофър жив!

— Именно — каза Роузмари. — Разпитайте него.

Хамбургерът й пристигна. Тя вдигна едно резенче картоф, но го пусна обратно в чинията.

— Не знам защо си поръчах това. — Бутна чинията настрани. Погледна решително Нън и се изправи. — Тръгвам си.

Нън хвърли банкнота от двайсет долара на масата и я последва.

— Мисис Томас, чакайте!

Но тя не си беше тръгнала. Стигнала бе до колата си, но не бе могла да отключи вратата. Ръцете й трепереха. Изпусна ключовете и зарови лице в длани.

— Моля ви… вървете си.

— Аз мога да си отида, мисис Томас. Но случилото се… няма да си отиде. Докато не открием съпруга ви.

— Ами вървете да го търсите тогава и престанете да ми досаждате!

Тя вече хлипаше. Нън вдигна ключовете й от земята и ги пъхна в джоба си.

— Твърде разстроена сте, за да шофирате.

Ръцете й бавно се смъкнаха надолу и откриха лицето.

— Моля ви, много ви моля, оставете ме на мира.

Нън постави ръка върху рамото й.

— Имайте милост към себе си. Нека да ви отведа в управлението, ще кажете всичко и ще видите как ще ви олекне.

— Вече ви казах всичко.

— Знам — отвърна спокойно Нън. — Бяхте много откровена. Което е добре. От вас искам само да повторите същото в управлението, да ви снемем показанията и да ги подпишете. Това е. Много е просто.

— Нищо в този живот не е просто — каза тя; лицето й изглеждаше състарено.

— Вижте, като ви снема показанията, Тони ще ме остави на мира, началниците ми ще ме оставят на мира и цялата история приключва.

— Аз може да съм изоставената съпруга, инспекторе, но не съм идиот.

— Виждам. Но не бива да усложняваме излишно нещата. — Мозъкът на Нън беше зает с една-единствена мисъл: как да я отведе доброволно в стаята за разпити. — Знаете ли какво? Оставете показанията, не пишете нищо. Елате до управлението, за да поговорим. Това е всичко. Ще седнем и ще поговорим. Ние двамата. Вие и аз. Какво ще кажете?

Роузмари избърса сълзите си с ръкава на блузата и въздъхна дълбоко.

Нън изчака известно време, но след като тя не отговори, той я хвана за ръката и полека я поведе към чакащата кола.

Фей Келерман

Дневникът на Джон Нън

Още щом влезе в стаята за разпити, по погледа й разбрах как ще се развият нещата.