Няма покой за мъртвите

Роузмари даде показания. За разлика от разговора ни в бистрото сега гласът й трепереше. Противоречеше си и се отричаше от думите си повече от преди. Но както може да ви каже всеки полицай, невинните никога не са последователни; пазете се от онези, които ви гледат в очите, без да мигнат, и говорят гладко, сякаш четат репликите си от сценарий.

Някак против волята ми тази жена ми ставаше симпатична. Нямаше нищо общо със заподозрените, с които бях свикнал да си имам работа. На моменти исках да й помогна, заедно да изясним нещата, но беше безполезно. Колелото се бе завъртяло в определена посока и аз бях неволен участник в цялата история. Бог да благослови откачалките, които плуват срещу течението и се давят; по онова време аз никога не го бях пробвал и ето докъде се докарах.

След като приключи с показанията си, тя стана от безличния канцеларски стол и приглади полата си. Изглеждаше не на място в неугледния офис. Аз я откарах обратно до бистрото, за да си вземе колата, като на раздяла й поръчах да ме държи в течение, ако изникне още нещо.

Обади ми се след три дни, за да ме попита дали работя по някаква версия. Възползвах се от случая, за да се видим пак. Казах си, че просто си върша работата като полицай… което си беше самата истина.

Но колкото по-навътре навлизах в случая през следващите дни и седмици, толкова по-ясна сметка си давах, че ми е приятна нейната компания, дори историята й да не се връзваше.

Никога няма да забравя онзи ясен и слънчев ден, в който дори едно ченге не очаква да се случи нищо лошо.

Двамата със Сара се събудихме едновременно.

— Нещо тормози ли те? — попита тя.

След десет години брак можеше да отгатне от начина, по който се въртях в леглото, че ме гложди някаква лоша мисъл.

— Не, просто онзи случай с музея — отвърнах аз, като се протегнах. — Засега няма труп, нито кръв, но когато го открием… няма да изглежда никак добре.

Сара ми се стори изненадана. Аз рядко говорех за случаите, по които работех, и още по-рядко изказвах мнение. Гордеех се със способността си да запазя хладнокръвна дистанция, както подобава на един съвестен полицай. Ала нещо около случая „Томас“ ми действаше по особен начин. Сара забелязваше, че го приемам лично, макар да отричах.

— Сигурен ли си, че няма да откриеш онзи човек на Ривиерата, удобно заболял от амнезия? — подхвърли тя, докато ставаше от леглото.

— Където и да е, не мисля, че ще се върне жив.

— Сигурно жена му го е убила.

Сара не беше от хората, които дават преценки, така че думите й ме изненадаха. Подпрян на лакът, аз я изгледах учудено, докато отиваше към прозореца, за да дръпне завесите.

— Защо мислиш така? — попитах.

Тя се обърна и ме погледна.

— Невзрачната женичка, омъжена за чаровния, неустоим женкар, който я е взел заради парите и социалния й статут, в един момент решава, че й е писнало, и го убива.

— Откъде знаеш всичко това за него?

Сара се усмихна.

— От теб. Разказвал си ми го милион пъти. — Тя се върна в леглото и се гушна до мен. — Това е твоят шанс да се изявиш, Джон. Ако един такъв случай с висок обществен интерес се разреши благодарение на теб и ако виновникът си получи заслуженото, ти можеш спокойно да излезеш в пенсия, да напишеш книга… всичките ни мечти ще се сбъднат, целият свят ще бъде в краката ти!

Искаше ми се да беше казала нещо друго.

На връщане от работа същия ден се отбих в дома на Роузмари. Исках да я видя, макар сам да не знаех защо, нито пък бях намислил какво да й кажа. Дълбоко в себе си исках тя да капитулира, да направи пълни самопризнания, та най-после тази история да приключи. Но същевременно съзнавах, че ако и когато това се случеше, аз самият щях да се почувствам омърсен. Дори тя да го бе убила, щях да се мразя, че бях допринесъл за нейния крах.

Прислужницата ме въведе в къщата и тъкмо бях стигнал до прага на разкошно обзаведената й просторна дневна, когато чух мъжки глас: „Беше въпрос на време, преди онези юнаци да го спипат“.

Беше някакъв мъж с дълга коса, проскубана брада и тъмни изразителни очи. Седеше на едно канапе с чаша уиски в ръка и явно се чувстваше у дома си. Роузмари се обърна, огледа ме изпитателно, опитвайки се да отгатне по лицето ми какво ме водеше при нея. Нямах нищо ново да й съобщя. Тя ми се усмихна и каза:

— Запознайте се с Ханк Закарайъс.

Бях чувал за него. Закарайъс беше разследващ репортер, причинил навремето големи неприятности на полицейското управление на Сан Франциско с разкритията си за корупция сред висшия ешелон на полицията.

— Джон Нън — представих се аз.

Той ме изгледа преценяващо, после се здрависа вяло с мен, целуна Роузмари по бузата и си тръгна.