Няма покой за мъртвите

— Настоя да се разведем.

— И ти загуби ума и дума. Ако се съди по снощната сцена…

— Може би и аз ще пийна нещо.

Тя си наля чаша бяло вино и отпи малка глътка, усещайки с кожата си подигравателния му поглед, питайки се дали ръцете й не треперят.

— Представи си как Крис се е явил в музея тази сутрин — захили се той. — Как ли се е изправил пред колегите си? Твоят приятел Тони Олсън имаше вид, сякаш се готви да го убие. Нищо чудно да е свикал извънредно съвещание на Управителния съвет, във всеки случай, хващам се на бас, че сутринта е бил там, за да го причака…

— Крис не е бил на работа днес. Поне сутринта го нямаше в музея.

Тя разказа на Питър за телефонния разговор със секретарката.

— Че къде може да е бил цял ден?

— Честно казано, не ме интересува.

— Сврял се е при някоя от любовниците си, а?

Роузмари се направи, че не е чула.

— Може да се е приютил при хубавичката Джъстин?

Джъстин. При мисълта за най-новото му завоевание кръвта на Роузмари кипна. Всички в музея знаеха, че Кристофър бе взел Джъстин със себе си при последната си командировка във Франция. Тя беше поредната красива служителка, станала обект на специалното му внимание.

Питър продължаваше да налива масло в огъня.

— Кой знае, може да е и с онази червенокоса кучка с дългите нокти, която се бе усукала около него снощи тъкмо когато ти реши да предприемеш нещо?

— Двамата са си лика-прилика — промърмори замислено Роузмари. После се окопити и добави с равен тон: — Не знам къде е, знам само, че не съм го виждала от снощи, когато си тръгнах от музея.

— А що се отнася до състоянието на брака ти…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Децата — промълви прегракнало тя. — Това ще ги съсипе.

Питър сплете пръсти и протегна ръце над главата си с дланите нагоре.

— Е, какво пък — въздъхна той, — може да не ти се наложи да си цапаш ръцете с един гаден развод. Може Крис да си плаща за другите грехове.

Тя избърса сълзите си.

— Какви други грехове?

— Хайде, хайде, Роузмари. Едва ли си чак толкова наивна. Ако Крис е нарушил брачната клетва, смяташ ли, че е бил изряден в останалите си договорни отношения?

— Не разбирам за какво говориш.

Питър изчетка невидимо парченце мъх от ръкава на сакото си.

— Не е моя работа да ти казвам. По-добре попитай Стан.

Стан Балард беше техният адвокат и управител на имотите им.

— И какво знае той, което аз не знам?

Питър се усмихна загадъчно; явно бе, че го сърбеше езикът да й каже.

— Спомняш ли си, че неотдавна Крис си счупи пръста?

Тя кимна.

— Само че не си го прищипа с вратата на колата, както твърдеше. — Погледът на Питър блуждаеше по посока на моста „Голдън Гейт“, който в този час тънеше в мъгла. Той се подсмихна. — Ако Крис не се появи скоро, може би ще трябва да претърсят залива за трупа му.

В полицейското управление на Сан Франциско мобилният телефон на полицейски инспектор Джон Нън иззвъня. Беше Тони Олсън.

— Мистър Олсън! Какво…

— Мислех, че отдавна вече не сме на „мистър“.

Двамата се познаваха от няколко години, но по някаква причина за Джон Нън Тони Олсън си оставаше мистър Олсън. Но този път той реши да му угоди.

— Добре, Тони. Отдавна не сме се чували. Какво ново?

— Помниш ли музея „Макфол“?

— Разбира се — отвърна Нън, който не можеше да забрави няколкото мъчителни часа, прекарани там, през които се бе чувствал като риба на сухо.

Преди време Олсън ги бе поканил заедно със съпругата му Сара на благотворителен прием в музея — несръчен опит от страна на институцията да се отблагодари на обществото, организирайки летни курсове за деца, за да не се шляят цяла ваканция по улиците. Тогава Олсън го беше предумал с довода, че би било полезно за полицейската му кариера да го видят на такова събитие, докато за него присъствието на Нън и на още няколко цивилни полицаи би подействало успокояващо сред съмнителните елементи в списъка на поканените. Сара се бе зарадвала на поканата и бе останала много доволна от преживяното.

— Е, както знаеш, аз съм в Управителния съвет на музея. Всъщност съм негов председател. — Олсън замълча за момент, после продължи: — Възникна нещо и си казах, че можеш да ми помогнеш.

— Разбира се, Тони — каза Нън, който си помисли, че Олсън му се обажда за някоя открадната картина или евентуално вандалски акт срещу експонат на музея.

— Става дума за Кристофър Томас, един от уредниците ни.

Нън помнеше името — и как можеше да го забрави, след като оня така лъстиво бе оглеждал съпругата му и всички останали красиви жени на приема.

— От седмица никой не го е виждал — добави Олсън. — Сякаш е изчезнал безследно.

По тона на по-възрастния мъж Нън усети, че случаят е сериозен. Той влезе в своята кабинка в Отдела за тежки престъпления, за да избяга от шума на десетките телефонни разговори и дебелашките закачки между свободните от дела инспектори.

Тони Олсън му описа грозната сцена, която се бе разиграла между Кристофър и Роузмари Томас на приема в музея преди седмица.