Няма покой за мъртвите

Тя отново си представи лицето му, докато изричаше тези думи, ехидната му усмивка, арогантността му. Трябва да се махна от тук.

Усети нечия ръка с добре поддържан маникюр върху своята, ноктите погъделичкаха леко плътта й.

— Вие сте съпругата на Крис, нали?

Младата жена, която зададе въпроса, приличаше на невестулка — висока и слаба, със злобно изражение на лицето; с присвити очи и устни, разтеглени в неискрена усмивка.

— Да — кимна Роузмари.

— Вие не ме познавате. Хейл Пратчет, навремето работех в Природонаучния музей на Лос Анджелис. — Тя отметна встрани дългата си червеникава коса.

Погледът на Роузмари регистрира прилепналата по тялото рокля, петнайсетсантиметровите токове, дузината сребърни и златни гривни на всяка ръка — жена, срещу която тя нямаше никакви шансове; жена, каквато трудно можеше да се види в Шейкър Хайтс, но която изглеждаше съвсем на място в салоните на Ню Йорк, Лос Анджелис или Сан Франциско; една от онзи тип жени, които неудържимо привличаха Кристофър.

Роузмари я гледаше втренчено, като едва се сдържаше да не замахне и да я удари.

— Но аз ви познавам, и то не от музея. — Тя си пое дълбоко дъх и каза: — Как смеете да идвате тук?

— В какъв смисъл? — попита невинно Хейл. Усмивката й сякаш беше трайно запечатана върху лицето.

— Напуснете веднага.

— Няма да стане.

Хейл повдигна старателно подчертаната си с молив вежда и погледна над рамото на Роузмари към тълпата зад гърба й. Имаше голям избор, но сега не беше моментът, напомни си тя. Тази вечер бе дошла заради конкретен мъж. Тя огледа Роузмари от глава до пети, изсмя се гърлено, после се обърна и се отдалечи.

Лицето на Роузмари пламтеше от гняв, докато наблюдаваше как Хейл Пратчет си пробива път през множеството, а стройното й тяло се виеше като змия. После зърна Кристофър сред най-гъстата тълпа, унесен в непринуден светски разговор със седем-осем души едновременно, докато хубавата му сътрудничка Джъстин Оулгард беше застанала чинно отстрани.

Той спеше и с Джъстин и Роузмари го знаеше.

Господи, има ли сред всичките тези жени поне една, с която той не е…

Роузмари наблюдаваше как Кристофър се смее и отмята русия кичур коса от челото си. От него лъхаше неподправена жизнерадост и добродушие и Роузмари усети как стомахът й се свива от болка. Изведнъж онази, червенокосата — Хейл Пратчет — се появи отнякъде и го улови за ръката.

В този момент Роузмари си мечтаеше земята да се разтвори под краката й, да я погълне, да стане невидима.

Но нима и сега някой я забелязваше?

Време ми е да се погрижа за себе си, Роузмари, и багаж не ми е нужен.

В това ли се бе превърнала тя за него, в багаж?!

Доста направих за теб, Роузмари, но между нас всичко е свършено.

Направил си за мен? Какво си направил за мен?

Ушите й бучаха от шума и ярките светлини в залата, пред очите й танцуваха цветни петна като безброй етюди на Джаксън Полък, пулсиращи върху белите стени.

После изведнъж всичко престана, шумът утихна до монотонно жужене, тълпата се разтвори в пространството, докато накрая останаха само тримата: Кристофър и онази ужасна червенокоса жена, застанали един до друг пред платното на Полък — два силуета на фона на трептящите цветни петна; и Роузмари, която ги наблюдаваше отдалеч. Тя не чуваше какво си говорят, но разбираше езика на тялото им: жената издала хълбоците си напред, а Кристофър шепнещ нещо в ухото й, докато дланта му я стискаше над лакътя.

Но когато онази жена вдигна ръка, за да го погали по косата — тук, насред музея, пред очите на всички, на собствената му съпруга — това преля чашата.

Залата се въртеше около нея като капките под четката на Полък. Роузмари усещаше, че се движи, чуваше гласа си да казва: „Извинете! Извинете!“, докато си пробиваше слепешком път през тълпата, собственото й дишане свистеше в ушите й, сърцето й биеше бясно в гърдите; Кристофър и онази жена идваха все по-близо и на фокус, русите кичури на главата му и тъмночервеният лак на ноктите й изпъкваха релефно, в ярки цветове, докато всичко останало се размиваше в мъгла…

Кристофър Томас се усмихна лъчезарно на групичката възторжени почитатели, които го бяха наобиколили, после вдигна поглед над главите им и я видя: неговата съпруга, сама, обикаляща като сираче наоколо.

Светлокестенявата й коса се спускаше безжизнено до раменете, безформената й бежова рокля висеше като чувал. Той отдавна беше престанал да забелязва хубостта й в невзрачната опаковка. Запита се какво изпитваше към нея в този момент, но не можа да си отговори.

— Здравей, жонгльоре! — каза Питър Хюсън, като тупна зет си по гърба.

— Какво?

— Жонгльор — повтори Питър, като се направи, че жонглира с ръце.

Кристофър Томас го изгледа с нескрито презрение. Питър Самохвалкото. Питър Готованеца. Питър, който не го биваше за нищо. Кристофър го потупа снизходително по рамото и му обърна гръб.