Няма покой за мъртвите

— Която имаме благодарение на теб. — Ето, трябваше да му го кажа.

— Е, не изцяло. — Тони Олсън повдигна рамене с престорена скромност.

Щедър меценат и председател на Управителния съвет от четири години, Тони бе оформил посоката за развитие на музея, като междувременно двамата с Роузмари бяха станали добри приятели.

— Кристофър също има немалка заслуга. Трябва да си много горда с него.

— Да… разбира се. — Роузмари преглътна мъчително; кръвта нахлу в мозъка й, гадеше й се.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо, Роузмари? — Тони положи ръка на рамото й.

Тя се опита да се усмихне. Лицето на Кристофър беше все пред очите й, думите му я изгаряха като киселина.

Ами децата?

Ще го преглътнат.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Това е последното, от което имам нужда, Тони. От заетост пропуснах вечерята, което беше глупаво от моя страна, но иначе съм добре, нищо ми няма, наистина!

Той я погледна в очите.

— Роузмари, всички знаем колко помогна за придобиването на тази картина, която при това не е към твоя отдел, а пък сега Кристофър си приписва всички заслуги. Не е честно.

— Е… аз май съм по-добра в осигуряването на грантове и дарения, докато Кристофър повече го бива по светската част…

— Ти си много повече от това, което казваш. Ти си котвата, за която се държи цялата институция.

Метафората не й хареса — представи си някаква тежест, която тегли музея надолу, заплашвайки да го завлече на дъното.

Докосна го по ръката, усети финия кашмир под пръстите си.

— Върви, общувай с гостите, това е твое задължение.

Тони Олсън докосна с устни бузата й и я озари с топла усмивка, преди да се смеси с тълпата; направи го с онази лекота, на която Роузмари винаги се бе възхищавала, но така и не бе успяла да постигне.

Котва — това съм аз. Ненужна тежест.

Но, от друга страна, тя беше добра съпруга на Кристофър — винаги до него, когато имаше нужда, винаги готова да отстъпи на заден план, за да може той да блесне, да бъде звезда. Винаги способна да отгатне желанията му и да ги изпълни.

Тя наблюдаваше тълпата; поне половината ценители на изкуството стояха с гръб към шедьовъра на Полък.

— Господи, изглеждаш ужасно! — Питър Хюсън изгледа сестра си над ръба на чашата с шампанско. — Побеляла си като призрак. Какво ти е?

— Нищо.

— Да не би да е заради онзи мазен милиардер Олсън?

— Не, разбира се. — Роузмари откри Олсън с поглед, който вече говореше с половин дузина гости едновременно.

— Нали знаеш, че първия си милион го е изкарал от муниции?

— Не вярвам.

— Наивността ти не спира да ме изумява. — Питър подсмръкна. — Този човек ми е противен.

— Противен ти е всеки, който има повече пари от теб.

— Това означава всички, нали?

— Господи, Питър, та ти и аз имаме един и същ попечителски фонд, знам точно с колко пари разполагаш и те никак не са малко. Би трябвало да си благодарен.

— Милата ми сестричка, ти се правиш на благодарна доста по-добре от мен.

— Дай да не навлизаме в това, не и тук — въздъхна Роузмари.

— В кое да не навлизаме? Имаш предвид може би заема, който ти поисках… и ти ми отказа?

— Ние получаваме една и съща месечна издръжка, Питър — прошепна Роузмари, но думите й прозвучаха повече като съскане. — Само че аз не харча моите пари така, както ти твоите.

— Това е очевидно. — Питър огледа критично сестра си от глава до пети. — Не е ли редно да се пооблечеш малко по-прилично за такива събития?

— Много остроумно. — Роузмари приглади с ръка някакви въображаеми гънки по семплата си бежова рокля.

— Изобщо не остроумнича. — Питър се обърна към центъра на залата. — Виж само как се е издокарал съпругът ти, с дизайнерски смокинг. Ти защо не си до него, защо не си го хванала под ръка?

— Жонглира с толкова събеседници едновременно, едва ли му е до мен.

— Трябвало е да стане жонгльор, да работи в цирка…

— Не сега, Питър!

— Господи, Роузмари, колко не ти отива да се правиш на мъченица, да защитаваш този негодник, който те прави за смях пред хората!

— По-тихо, Питър!

Роузмари огледа посетителите около тях, за да се убеди, че никой не ги подслушва, но всички бяха твърде погълнати от себе си, за да забележат каквото и да било.

— Е, че какво? Няма някой, който да не знае за изневерите му! Той не си дава труд да ги крие.

Роузмари усети как краката й омекнаха, лицето й пламтеше, но не каза нищо.

— Виж какво, ако смяташ да стоиш отстрани и да се цупиш, аз си тръгвам.

— Добра идея — каза тя неочаквано рязко и отстъпи крачка-две назад. Идваше й да се обърне и да побегне, но краката й бяха като приковани в пода, а в съзнанието й като повредена грамофонна плоча се повтаряха едни и същи фрази:

Има ли друга, Кристофър?

Не е в това въпросът.

Тъкмо в това е. Поне за мен.

Ти нямаш нищо общо.

Искам да знам.

Това си е моя работа, не твоя.

Няма да допусна да ме унижаваш по този начин. Няма!

И какво ще направиш?